Лий Чайлд - Лесни за убиване

Лейтън кимна мрачно.

— Така е, категорично. Не бих се шегувал с подобно нещо.

Ричър поклати глава.

Разговорът секна. Настъпи мълчание. Лейтън седеше до масата. Харпър се облече машинално. Ричър извади ключовете за колата от сакото на Харпър, после излезе вън. Остана доста време под дъжда, после отключи колата и седна зад кормилото. Запали двигателя и зачака. Харпър и Лейтън излязоха заедно. Лейтън им помаха и тръгна към своята кола, а Харпър се качи в нисана. Ричър включи на скорост и потегли.

— Погледни картата — каза той.

— Карай по шосе 295 и след това по магистралата.

Той кимна.

— След това знам. Ламар ми показа пътя.

— Защо, по дяволите, Лорейн Стенли е откраднала боята?

— Не знам — отговори той.

— А искаш ли да ми кажеш все пак защо постъпи така с нас? Знаел си, че нищо няма да излезе, но въпреки всичко ни остави да загубим цели трийсет и шест часа. Защо?

— Вече ти казах. Беше експеримент и ми трябваше време да помисля.

— За какво да помислиш?

Той не отговори. Тя се умълча.

— Добре, че не стигнахме докрай в празнуването — обади се Харпър след малко.

Ричър не каза нищо повече през целия път. Откриваше нужните разклонения и караше напред, под дъжда. В главата му се бяха появили нови въпроси и искаше да намери отговорите, но не му се удаваше. Единственото, за което беше в състояние да мисли в момента, беше усещането за езика й в устата си. Беше по-различно от целувката с Джоди. Имаше друг вкус. А и не би могло да бъде другояче.

Караше бързо, така че стигнаха до Куонтико за по-малко от три часа. Ричър сви по необозначеното разклонение на шосе 95, мина покрай контролно-пропускателните пунктове на морската пехота в тъмното и спря пред бариерата. Дежурният освети лицата им с джобно фенерче и вдигна бариерата. Спряха пред стъклената врата. Дъждът беше спрял в Мериланд. Във Вирджиния не валеше.

— Добре — каза Харпър. — Да вървим да ни кастрят.

Ричър кимна. Изгаси фаровете и двигателя, после двамата се спогледаха, слязоха и тръгнаха към вратата. Поеха си дълбоко въздух. Но атмосферата вътре беше много спокойна. Много тиха. Не се виждаше жива душа. Никой не ги чакаше. Слязоха с асансьора до подземния кабинет на Блейк. Завариха го зад бюрото му. Едната му ръка беше върху телефона, а в другата стискаше смачкан лист с факс съобщение. Телевизорът работеше без звук, пак някакво политическо предаване — мъже в костюми, насядали около голяма маса. Блейк не му обръщаше внимание. Гледаше пред себе си, а лицето му беше напълно безизразно. Харпър му кимна, а Ричър не каза нищо.

— Получихме факс от Ю Пи Ес — каза Блейк. Гласът му беше мек, приятелски, дори благ. Изглеждаше посърнал, разсеян, объркан и съкрушен.

— Познайте кой е изпратил боята на Алисън Ламар.

— Лорейн Стенли — отговори Ричър.

Блейк кимна.

— Точно така. От адрес, намиращ се в малък град в Юта, който се оказа обществен трезор за съхранение на вещи. Познайте какво още.

— Изпратила е цялото количество боя.

Блейк отново кимна.

— В Ю Пи Ес имат единайсет последователни номера на пратки за единайсет еднакви кашона, адресирани до единайсет различни места, включително къщата на самата Стенли в Сан Диего. Познайте какво още.

— Какво?

— Тя още не е притежавала къщата си, когато е оставила боята на съхранение в онзи склад. Изчакала е повече от половин година, докато се установи, след това се е върнала в Юта и е разпратила кашоните. Какво мислиш за това?

— Не знам — каза Ричър.

— И аз — добави Блейк и вдигна телефона. Вгледа се в слушалката и пак я остави. — Обади се Поултън — продължи той. — От Спокейн. Знаете ли какво каза?

— Какво?

— Току-що е разговарял с шофьора на Ю Пи Ес. Спомнял си много добре. Усамотена къща, голям, тежък кашон… Нормално е да помни.

— И?

— Когато е отишъл, Алисън е била там. Тя също слушала бейзболния мач по радиото в кухнята. Поканила го да влезе, почерпила го с кафе, слушали мача заедно. Викали, радвали се, пили още кафе, казал й, че й носи голям и тежък кашон.

— И?

— Тя се зарадвала. Той излязъл, свалил го от камиона със задния повдигач, закарал го с количката си до гаража, а тя в това време направила място за кашона и изглеждала много доволна.

— Като че ли го е очаквала?

Блейк кимна.

— Шофьорът е останал с такова впечатление. И знаете ли какво е направила след това?

— Какво?

— Откъснала е плика с транспортните документи и го е занесла в кухнята. Шофьорът я последвал, за да допие кафето си. Тогава тя извадила документите, накъсала ги на малки парченца и ги хвърлила в боклука заедно с найлона.