Лий Чайлд - Смъртоносна жега

— Не е ли стрелял?

Ричър поклати глава.

— Не, но е видял всичко.

— Ами отвличането?

— Не е бил там. Само пазил детето след това. А има и доста други истории през последните години.

— Проговори ли за такива неща, дълго ще гледа света на квадратчета.

— Знае. Приема го. С радост. Иска да изкупи вината си.

Ченгетата се спогледаха мълчаливо и влязоха в банята. Ричър чу шумолене и тракане на белезници.

— Трябва да се прибирам — каза Алис. — Имам да пиша изложение до съда. Голямо писане пада, щом се захванеш с habeas corpus.

— Вземи форда — предложи Ричър. — Аз ще чакам тук с Ели.

Ченгетата изведоха шофьора от банята. Беше облечен, с оковани ръце зад гърба и двамата полицаи го държаха за лактите. Вървеше прегърбен, с пребледняло лице и вече говореше, без да спира. Полицаите го изблъскаха към колата си и вратата на стаята се затвори зад тях. След малко се чу приглушено ръмжене на автомобилен двигател.

— Какво му направи? — прошепна Алис.

Той сви рамене.

— Аз съм корав човек. Сама го каза.

Помоли Алис да му прати дежурния със служебен ключ и тя тръгна към канцеларията. Той се обърна към Ели.

— Добре ли си?

— Стига си питал едно и също — каза тя.

— Умори ли се?

— Да.

— Майка ти скоро ще дойде. Ще я почакаме тук. Но първо да сменим стаята, нали така? Тази е със счупен прозорец.

Ели се изкиска.

— Ти го счупи. С онзи камък.

Ричър чу в далечината двигателя на форда. После свистене на гуми.

— Нека опитаме осма стая — каза той. — Там е чисто и спретнато. Никой не е влизал. Можем да я вземем.

Тя го хвана за ръката и двамата тръгнаха по бетонната пътека към номер осем — десет крачки за него, трийсет за нея. Във влагата зад тях оставаха неясни лъскави следи. Дежурният ги пресрещна с ключа и щом влязоха, Ели веднага се просна на леглото до прозореца. Ричър легна на другото и я изчака да заспи. После сгъна ръка под главата си и се помъчи да дремне.

След по-малко от два часа новият ден изгря ясен и горещ. Въздухът се раздвижи, металният покрив започна да пука, гредите под него се размърдаха с тихо пращене. Ричър се събуди от кратката неспокойна дрямка, отвори очи и седна. Прокрадна се до вратата, отвори я и излезе. Източният хоризонт беше далеч надясно, зад канцеларията. Там небето пламтеше в ослепително бяло. Парцаливи златисти облачета догаряха пред очите му. Днес няма да има буря. Цяла седмица само за нея приказваха, а тя изобщо нямаше да дойде. Всичко щеше да се размине с един час нощен порой. Пълна измама.

Върна се крадешком в стаята и пак си легна. Ели още спеше. Беше изритала чаршафа надолу и под късата блузка се виждаше розова ивица кожа. Лежеше със свити крака, сякаш бе бягала насън. Но ръцете й бяха отметнати над главата. Преди години бе чул някакъв армейски психолог да разправя, че това е знак за спокойствие. Щом някое дете спи така, казваше психологът, значи се чувства в безопасност. В безопасност. Ама че хлапе! Невероятно. Повечето възрастни, които познаваше, щяха да бъдат същински развалини след преживяване като нейното. Седмици наред. Дори по-дълго. Но тя не. Може би на тази възраст не разбираше всичко докрай. Или просто беше жилаво хлапе. Едното или другото. Ричър не знаеше кое точно. Нямаше опит. Отново затвори очи.

Пак ги отвори трийсет минути по-късно, защото Ели стоеше до леглото и го дърпаше за рамото.

— Гладна съм — каза тя.

— И аз — отвърна Ричър. — Какво ти се яде?

— Сладолед — каза Ели.

— На закуска?

Тя кимна.

— Добре — съгласи се Ричър. — Но първо яйца. С малко бекон. Ти си дете. Трябва добре да се храниш.

Взе телефонния указател от нощното шкафче, прелисти го и откри някаква закусвалня, която трябваше да е на около два километра преди Форт Стоктън. Обади се и срещу обещание за двайсет долара бакшиш уреди доставка в мотела. Прати Ели да се измие в банята. Докато тя приключи, закуската бе пристигнала. Пържени яйца, пушен бекон, препечени филийки, конфитюр, кока-кола за нея и кафе за него. И грамадна пластмасова кутия шоколадов сладолед.

Закуската променя всичко. Ричър се нахрани, изпи кафето и усети прилив на енергия. Забеляза същото и у Ели. Докато закусваха, бяха оставили вратата широко разтворена, за да влезе свеж въздух. После изнесоха столове на бетонната пътека, сложиха ги един до друг и седнаха да чакат.

Чакаха повече от четири часа. Ричър се разкършваше и лениво убиваше времето, както бе свикнал. С присъщата й съсредоточеност Ели приемаше чакането като много сериозна задача, към която не може да се подхожда лекомислено. Към края на втория час Ричър пак се обади до закусвалнята и закусиха още веднъж със същото меню. От време на време отскачаха до тоалетната. Разменяха по някоя дума. Опитваха се да разпознават дърветата, слушаха бръмченето на насекомите, озъртаха се за облаци в небето. Но почти непрекъснато гледаха напред и малко надясно — там, където идваше пътят от север. Земята отново изсъхна, сякаш изобщо не бе валяло. Облаци прах се вдигаха над асфалта и увисваха в горещия въздух. Пътят беше спокоен, колите минаваха през две-три минути. Понякога се изнизваше автомобилна колона, блокирана зад муден фермерски камион.