— Скоро ще разберем — отвърна Ричър.
Той изключи водата, бутна завесата настрани и излезе от ваната. Препаса се с кърпа и избърса лицето си с друга. Спря пред замъгленото огледало и се среса с пръсти. Сложи си часовника. Захвърли двете кърпи на пода и взе две чисти от хромираната лавица. Пак се препаса с едната, другата преметна през рамо като тога.
Излезе от банята. Заедно с него отвътре излетя светлина. Тя пресече цялата стая на широк жълт сноп. Той застина. Втренчи се в празното легло.
За три минути отминаха три мотела и Ричър ги отхвърли. Сега всичко бе въпрос на усет и интуиция. Беше навлязъл в някаква сумрачна зона, до която не стигаше нищо друго освен тънките гласчета от подсъзнанието. Всеки съзнателен анализ би ги прогонил. Той би могъл да се впусне в най-подробен анализ за плюсовете и минусите на всяко място. Би могъл да говори до изнемогване. Затова се вслушваше само в тихите гласчета, долитащи от дъното на мозъка. А те казваха: Не е тук. Не. Не.
Той замаяно пристъпи към леглото, сякаш един поглед от друг ъгъл можеше да върне хлапето. Но нищо не се промени. На леглото имаше само усукан чаршаф и изкривена възглавница с отпечатък от детска глава. Обърна се и огледа прозореца. Беше затворен отвътре. После изтича към вратата. С къси, отчаяни стъпки. Веригата беше свалена. Резето — щракнато докрай.
Какво?
Той натисна дръжката. Отвори вратата. Табелката Не безпокойте лежеше наблизо върху бетонната пътечка.
Беше избягала.
Той подпря вратата, за да не се затвори, и изтича в нощта бос, само по две кърпи. Пробяга десет крачки по паркинга и спря. Задъхваше се. Смайване, страх, внезапно усилие. Отново ставаше топло. Из въздуха се носеше тежък аромат на влажна земя, цветя и листа. От дърветата падаха капки. Той се завъртя. Къде е избягала, по дяволите? Къде? Дете на тази възраст няма да размишлява. Просто ще бяга докъдето може. Вероятно към пътя. Той направи още една крачка, сетне пак се завъртя. Към вратата. Трябваше да се облече. Не можеше да я гони в този вид.
На пет-шест километра преди моста групичките ниски сгради изчезнаха. Просто ги нямаше. Оставаше само пустинята. Ричър гледаше през предното стъкло към далечната пустош, мислеше си за всички пътища, които бе виждал, и се питаше: Ще има ли още сгради отпред? Или нищо, чак докато след петдесет километра стигнем в покрайнините на Пейкъс?
— Обърни — каза той.
— Сега ли?
— Видяхме каквото можеше да се види.
Тя натисна спирачките и описа рязък завой от единия край на шосето до другия. Фордът леко занесе по влажната настилка, после се изравни и полетя обратно на юг.
— Сега по-бавно — нареди Ричър. — Сега сме на тяхно място. Гледаме през техните очи.
Ели лежеше съвсем неподвижно върху горната лавица в гардероба. Тя умееше да се крие. Всички го казваха. Умееше и да се катери, затова харесваше високите скривалища. Както в конюшнята. Любимото й място беше горе върху балите сено. Гардеробът не беше толкова сигурен. Тук беше тясно и имаше топчета прах. Отстрани се валяше телена закачалка, до нея найлонов плик с някакъв дълъг надпис. Все пак имаше къде да легне по корем и да се скрие. Добро скривалище, реши тя. Трудно за достигане. Беше се изкачила отстрани по лавиците. Като по стълбичка. Тук беше нависоко. Само че можеше да кихне от праха. Знаеше, че не бива. Дали все пак не е ниско? Онзи не беше много висок. Тя затаи дъх.
Алис караше със сто километра в час. Първият мотел, който достигнаха, беше отляво. Стотина метра нисък жив плет закриваше паркинга. Имаше централна сграда и две едноетажни пристройки с по шест стаи. Прозорците на канцеларията бяха тъмни. Отстрани имаше автомат за безалкохолни напитки. Пет коли на паркинга.
— Не — каза Ричър. — Ние не спираме в първия мотел. Вероятно ще предпочетем втория.
Вторият се появи след четиристотин метра на юг.
И изглеждаше подходящ.
Беше изграден под прав ъгъл към пътя. Канцеларията гледаше към шосето, но двата реда бунгала се отдалечаваха зад нея като обърната буква U. Мястото беше закътано. Наоколо растяха високи дървета, от чиито клони се ръсеха дъждовни капки.
Възможно.
Алис намали скоростта.
— Карай през паркинга — нареди той.
Алис зави през паркинга и подкара покрай бунгалата. Бяха осем. Три паркирани коли. Зави и потегли обратно. Отзад имаше още осем. Пак три коли. Тя спря до вратата на канцеларията.
— Е?
Ричър поклати глава.
— Не.
Читать дальше