Лий Чайлд - Покушението

— Кажете си имената — намеси се Нили. Тонът й беше нещо средно между предразполагащо приятелски и ледено заплашителен. Ричър се усмихна вътрешно. Той добре помнеше този тон. Нили си я биваше. Никой не смееше да й възрази. Тонът й вършеше отлична работа.

— Хулио — каза мъжът.

— Анита — обади се едната жена. Ричър предположи, че тя е съпругата му, защото преди да отговори, двамата се спогледаха.

— Мария — каза другата. — Аз съм сестрата на Анита.

В дневната имаше малко канапе и две кресла. Анита и Мария направиха място на Хулио при тях на канапето. Ричър прие това за покана и седна на едно от креслата. Нили се разположи на другото. В начина, по който насядаха, имаше някаква странна симетрия — те двамата срещу другите трима, сякаш канапето беше телевизионен екран и те се готвеха да гледат телевизия.

— Ние смятаме, че вие сте подхвърлили онова писмо в кабинета — каза Нили.

Отговор не последва. Никаква реакция. Трите лица останаха безизразни. Или ако изразяваха нещо, то беше някакъв мрачен стоицизъм.

— Така ли е? — попита Нили.

Никакъв отговор.

— Децата легнали ли са си? — попита Ричър.

— Децата не са тук — отговори Анита.

— Те твои ли са или на Мария?

— Мои.

— Момичета или момчета?

— И двете са момичета.

— Къде са?

Тя не отговори веднага.

— У братовчеди.

— Защо?

— Защото работим нощем.

— Не ви остава много да работите — каза Нили. — Не вярвам някой да ви вземе на работа оттук нататък, освен ако не си кажете всичко.

Никакъв отговор.

— Край на социалните осигуровки, на здравните…

Никакъв отговор.

— Може като нищо да ви тикнат и в затвора.

Тишина.

— Каквото има да става, ще стане — каза накрая Хулио.

— Някой помоли ли ви да подхвърлите онова там? Някой от службата?

Никакъв отговор.

— Някой извън службата?

— Не сме внасяли никакво писмо.

— А какво правихте тогава? — попита Ричър.

— Чистихме. Това ни е работата.

— Доста време се забавихте вътре.

Хулио погледна жена си, сякаш забележката го озадачи.

— Гледахме видеозаписа — добави Ричър.

— Знаем, че има камери и ни записват — каза Хулио.

— Всяка вечер едно и също ли правите?

— Така трябва.

— Всяка вечер еднакво дълго ли оставате в кабинета?

Хулио вдигна рамене.

— Ами сигурно.

— Да не си почивате вътре?

— Не, чистим.

— Всяка вечер по един и същ начин ли?

— Всичко е едно и също. Освен ако някой не е разлял кафе или не е оставил много боклук. Тогава може да се позабавим.

— Онази нощ имаше ли нещо такова в кабинета на Стайвесънт?

— Не — каза Хулио. — Стайвесънт е много подреден.

— Да, но онази вечер се забавихте твърде много в кабинета му.

— Не повече от обикновено.

— Всеки път в една и съща последователност ли чистите?

— Ами да. Първо минаваме с прахосмукачката, после бършем прах, прибираме боклука от кошчето, подреждаме това-онова и минаваме на следващата стая.

Настъпи мълчание. Чуваше се далечното думкане на автомобилната стереоуредба, доста приглушено от стените на къщата.

— Е, добре — каза Нили. — Слушайте сега. На записа се вижда, че само вие влизате в кабинета. После на бюрото има писмо. Според нас вие сте го поставили там, понеже някой ви е накарал. Може да са ви казали, че е шега или номер. Може да са ви уверили, че в това няма нищо лошо. И наистина няма нищо лошо. Никой не е умрял от това. Но ние сме длъжни да знаем кой ви е накарал. Това също е част от играта. Ние сме длъжни да открием автора. И вие трябва да ни помогнете, защото иначе играта приключва и ние оставаме с убеждението, че вие сами сте написали писмото. А това вече не е хубаво. Много е лошо даже. Защото в писмото се съдържа заплаха за живота на новоизбрания вицепрезидент на Съединените щати. А за такива работи се ходи в затвора.

Никаква реакция. В стаята отново настъпи мълчание.

— Ще ни уволнят ли? — запита Мария.

— Вие май не чувате какво ви говоря — каза Нили. — Направо ще ви тикнат в затвора, освен ако не ни кажете кой ви накара.

Лицето на Мария беше неподвижно, сякаш издялано от камък. Също и лицето на Анита и на Хулио. Каменни лица, безизразни очи, стоически маски на хилядолетно примирение: рано или късно реколтата все ще се провали.

— Хайде да си ходим — каза Ричър.

Двамата станаха и се упътиха по коридора към изхода. Прекрачиха люлката и излязоха навън в студената нощ. В мига, в който се качиха на събърбана, видяха Фрьолих да затваря капачето на мобилния си телефон. В погледа й се четеше паника.