Лий Чайлд - Нищо за губене

— Благодаря — каза той.

— Добре ли си? — попита тя.

— Нищо ми няма. Ти как си?

— Все едно пак съм малко момиче и съм паднала от ябълката. Стреснах се, но не беше неприятно.

Тя потегли бързо. Две минути по-късно стигнаха до големия портал за камиони. Той си стоеше широко отворен.

— Трябва да затворим портала — каза Ричър.

— Защо?

— За да ограничим щетите. Ако не греша.

— Ами ако грешиш?

— Най-много пет телефонни разговора ще решат въпроса.

Как да затворим портала? Изглежда, че не може да се направи ръчно.

Те спряха от външната страна на портала, слязоха от колата и отидоха до сивата метална кутия на стената. Ричър отвори капака. Под него имаше стандартна клавиатура с десет цифри.

— Пробвай с шест-шест-едно-три — каза той.

Вон го погледна неразбиращо, но пристъпи напред и натисна шест, шест, едно и три с показалеца си — бързо и чисто. За миг настъпи тишина, после се чу вой на двигатели и порталът започна да се затваря. С трийсет сантиметра в секунда, по металните релси.

— Откъде знаеш? — попита го Вон.

— Повечето кодове са с четири цифри — обясни Ричър. Такива са ПИН кодовете на банковите карти и други подобни. Хората са свикнали с четирицифрени кодове.

— Да, но защо точно тези четири цифри?

— Налучках — отвърна той. — Откровението на свети Йоан е шейсет и шестата книга в Библията. В глава първа, стих трети се казва, че времето е близо. А това, изглежда, е любимата част на Търман.

— Значи можеше да излезем, без да се катерим?

— Да, но и те можеха да го направят. А аз искам да са вътре. Така че трябваше да разбия ключалката.

— Къде отиваме сега?

— В хотела в Диспеър. Първото телефонно обаждане се пада на теб.

Двамата заобиколиха комбината и стигнаха до мястото, където бяха спрели стария шевролет на Вон. Там изоставиха джипа на Търман, преместиха се в нейния пикап, прекосиха пустия паркинг и излязоха на шосето. След пет километра вече бяха в центъра на Диспеър. Продължаваше да вали. Улиците и тротоарите бяха тъмни, мокри и абсолютно пусти. Беше полунощ. Те прекосиха лабиринта от пресечки и спряха пред хотела. Фасадата му беше също толкова празна и мрачна както преди. Входът към улицата беше затворен, но не и заключен. Отвътре хотелът изглеждаше по същия начин. Отляво беше празният ресторант, отдясно — празният бар, а пред тях беше рецепцията, на която нямаше никого. Там обаче беше голямата квадратна книга с кожена подвързия, в която се записваха гостите на хотела. Лесна за хващане, за обръщане, за отваряне и за четене. Ричър посочи към последните регистрирани гости — двойката от щата Калифорния, която беше идвала преди седем месеца. Обърна книгата към Вон, така че да вижда имената и адресите им.

— Обади се да ги провериш — каза той. — И ако наистина помагат да дезертьорите, направи каквото ти казва съвестта.

— Ако?

— Мисля си, че може да се занимават и с нещо друго.

Вон се обади от мобилния си телефон, после двамата седнаха на износените фотьойли, докато чакаха да им върнат обаждането с търсената информация.

— Помощите са съвсем разумно обяснение — каза Вон. — Църквите постоянно изпращат помощи в чужбина. Както и доброволци. Обикновено са добри хора.

— Няма да споря — отвърна Ричър. — Но през целия си живот съм се занимавал с хората, които не са обикновени. С изключенията от правилото.

— Защо си толкова убеден?

— Заради заварките.

— Катинарите могат да се счупят.

— Самият контейнер беше заварен за каросерията — каза Ричър. — Контейнерите не се превозват по този начин. Трябва да могат да се вдигнат от каросерията, за да ги преместят на кораба. С кранове. Точно това е смисълът на контейнерите. Щом е заварен за каросерията, значи изобщо, не смятат този контейнер да напуска страната.

Телефонът на Вон звънна. Бяха минали три минути.

От полицейска гледна точка това беше най-хубавата страна от новите закони за борба с тероризма. Агенциите по сигурността бяха започнали да общуват активно, компютрите им бяха свързани, използваха общи бази данни. Тя вдигна и в продължение на четири дълги минути слуша отсрещната страна. После благодари и затвори.

— Не може да се изключи вероятността да помагат на дезертьорите — каза тя.

— Защо? — попита Ричър.

— Защото имат досиета, като религиозни консерватори.

— Какви по-точно?

— В Лос Анджелис имат нещо, което се казва Църквата на Апокалипсиса.

— Апокалипсисът също е свързан с края на света — каза Ричър.