Лий Чайлд: Лош късмет и неприятности

Значи можеше да отхвърли центъра на града. Както и Бевърли Хилс.

Тогава къде? Къде щеше да се чувства уютно жена като Нили в огромен град като Лос Анджелис?

Безкраен лабиринт от улици.

Къде бих отишъл аз, запита се Ричър.

И си отговори: Холивуд. Малко на югоизток от хубавите квартали. В по-лошата половина на Сънсет Булевард.

Точно там бих отишъл аз, каза си той.

Значи и тя щеше да бъде там.

Самолетът кацна на Ел Ей Екс с малко закъснение, в ранния следобед. На борда не сервираха храна и Ричър беше огладнял. Саманта, прокурорката от Портланд, му беше приготвила закуска от кафе и пълнозърнеста кифла, но това беше доста отдавна.

Не спря, за да се нахрани. Просто излезе, нареди се на опашката за таксита и се качи при един кореец в жълта тойота, който искаше да си говорят за бокс. Ричър не разбираше нищо от бокс и изобщо не се интересуваше от този спорт поради очевидно изкуствените му правила. В света на Ричър нямаше място за меки ръкавици и ограничения срещу ударите под кръста. Освен това не му се говореше. Така че просто седеше мълчаливо на задната седалка и слушаше шофьора. Гледаше горещата кафеникава светлина на следобеда през прозореца на таксито. Движеха се сред палми, билбордове с реклами на филми и светлосиви асфалтови ленти, нашарени от безкрайни по-тъмни следи от гуми. И сред реки от коли. Видя чисто нов ролс-ройс и стар ситроен — и двата черни. Видя кървавочервен Ем Джи Ей и пастелносин тъндърбърд, модел 1957 г. и двата кабрио. Видя жълт корвет, модел 1960 г., който караше точно зад зелена кола същата марка, но от модел 2007 г. Помисли си, че ако достатъчно дълго гледаш колите по улиците на Лос Анджелис, рано или късно пред теб ще преминат всички видове автомобили, произвеждани някога.

Шофьорът пое по магистрала 101 на север и излезе на една пресечка преди Сънсет Булевард. Ричър слезе на аварийната лента и плати. После тръгна пеш на юг, зави наляво и се озова с лице на изток. Знаеше, че точно тук в продължение на три четвърти миля и от двете страни на Сънсет Булевард е пълно с евтини хотели. Беше топло, както винаги в южната част на щата Калифорния, и във въздуха се носеше миризма на прах и изгорели газове. Ричър спря. Предстоеше му да измине миля и половина във всяка посока и да провери поне десетина мотела. Щеше да му отнеме поне един час, а може би и повече. А беше гладен. Оттам, където беше застанал, видя вдясно рекламата на закусвалня от веригата „Денис“. Реши първо да яде, а после да работи.

Тръгна покрай редиците паркирани коли и празните парцели, оградени с телена мрежа. Стъпваше върху боклуци и плевели. Ричър отново прекоси магистрала 101 по един надлез. Стигна до ресторанта напряко през затревената площ покрай алеята за обслужване на клиенти в автомобилите им. Мина покрай прозорците на ресторанта.

И видя Франсис Нили, която седеше вътре сама в едно сепаре.

Ричър остана за момент на паркинга, за да огледа Нили през прозореца. За четирите години, през които не я беше виждал, не се беше променила особено. Вече трябваше да е по-близо до четирийсет, отколкото до трийсет, но не й личеше. Косата й беше все така дълга, тъмна и лъскава. Очите й си бяха останали тъмни и живи. Беше все така слаба и елегантна. И продължаваше да прекарва много време във фитнеса. Виждаше се веднага. Беше облечена с тясна бяла тениска и човек трябваше да използва електронен микроскоп, за да открие някаква следа от телесни мазнини по ръцете й. Или където и да е.

Имаше лек слънчев загар, който й отиваше. Беше с маникюр. Бялата тениска изглеждаше скъпа. Като цяло Нили изглеждаше по-богата, отколкото си я спомняше. Очевидно се чувстваше удобно и бе преуспяла в цивилния живот. За миг Ричър се почувства неудобно заради собствените си евтини дрехи, износените обувки и стандартната си подстрижка, направена в провинциална бръснарница. Очевидно тя беше успяла в живота, а той — не. После удоволствието от това, че вижда стар приятел, пропъди тази мисъл и той влезе в ресторанта. Подмина табелата „Моля, изчакайте да ви настанят“ и седна в нейното сепаре. Тя вдигна очи и се усмихна.

— Здрасти — каза тя.

— Здравей — отвърна той.

— Ще обядваш ли?

— Точно това беше планът.

— Е, след като най-сетне пристигна, нека да поръчаме.

— Говориш, сякаш си ме очаквала — отбеляза Ричър.

— Точно така. И ти дойде почти навреме.

— Наистина ли?

Нили отново се усмихна.

— Позвънил си на моя човек от Портланд, щата Орегон. Той е видял номера, от който е дошло обаждането. Открил е, че номерът е на уличен телефон на автогарата. Предположихме, че оттам си тръгнал направо към летището. После аз предположих, че си хванал полета на Юнайтед Еърлайнс. Сигурно мразиш Аляска Еърлайнс. От летището в Лос Анджелис си хванал такси дотук. Не беше трудно да предположа в колко ще пристигнеш.