Лий Чайлд: Лош късмет и неприятности

Хиляда и трийсет долара.

1030.

Привидно не беше интересно число, но Ричър се вторачи за миг него. Очевидно не беше просто число. Нито едно четно число, по-голямо от 2, не е просто. Имаше ли точен квадратен корен? Явно беше съвсем малко над 32. Кубичен корен? Съвсем малко под 10,1. На какво се делеше? Нямаше много делители — 5 и 206, както и очевидните 10 и 103 и съответно 2 и 515.

И така, 1030.

Хиляда и трийсет.

Грешка.

Най-вероятно.

Или може би не.

Ричър изтегли петдесет долара от банкомата, бръкна в джоба си за монети и тръгна да търси уличен телефон.

Намери телефон на автогарата. Набра номера на банката си, който знаеше наизуст. На Западния бряг беше девет и четирийсет, а на Източния — дванайсет и четирийсет. В щата Вирджиния беше време за обедна почивка, но все някой щеше да вдигне.

И някой наистина вдигна. Ричър не беше разговарял с жената преди, но му звучеше компетентна. Може би беше мениджър, който вдига телефона, докато обикновените служители са на обяд. Каза си името, но Ричър не го чу. После се впусна в дълги, предварително отработени любезности, за да го накара да се почувства особено ценен клиент. Той я изчака да свърши, после й обясни за сметката си. Тя се изуми, че някой клиент е решил да се обади и да съобщи за грешка в негова полза.

— Може би не е грешка — отбеляза Ричър.

— Очаквахте ли тази сума? — попита тя.

— Не.

— Често ли се случва трети лица да внасят пари по сметката ви?

— Не.

— Значи най-вероятно е грешка. Не смятате ли така?

— Трябва да разбера кой е направил вноската.

— Може ли да попитам защо?

— Дълго е за обяснение.

— Налага се да го направите — каза жената. — Иначе влизат в сила съображения за конфиденциалност. Ако грешката на банката стане причина някой от клиентите ни да разбере за финансовите операции на друг клиент, ще нарушим много правила, разпоредби и етични норми.

— Може би е съобщение — предположи Ричър.

— Съобщение?

— Нещо, свързано с миналото ми.

— Не ви разбирам.

— Преди много време работех като военен полицай — обясни той. — Военната полиция използва кодирана радиовръзка. Ако някой военен полицай спешно се нуждае от помощ, той изпраща код десет–трийсет. Сега разбирате ли?

— Всъщност не.

— Смятам, че ако не познавам човека, който е направил вноската, това са просто хиляда и трийсет долара, внесени по погрешка. Но ако познавам човека, това може да е зов за помощ.

— Продължавам да не ви разбирам.

— Вижте как е написано. Не мислете за числото като за хиляда и трийсет долара, а като за комбинация от цифри.

— А защо този човек просто не ви се обади по телефона?

— Защото нямам телефон.

— Тогава имейл? Или телеграма? Или дори писмо?

— Нямам адрес за нито едно от изброените.

— Тогава ние как се свързваме с вас?

— Не се свързвате.

— Вноска в сметката ви ми се струва твърде странен способ за комуникация.

— Може би е единственият.

— Да, но е твърде труден. За да го направи, човекът първо трябва да разбере какъв е номерът на сметката ви.

— И аз това казвам — отвърна Ричър. — За да го направи, човекът трябва да е много умен и способен. А когато един много умен и способен човек изпраща зов за помощ, значи проблемът наистина е сериозен.

— Освен това излиза доста скъпо. Този човек трябва да похарчи над хиляда долара, за да се свърже с вас.

— Именно. Значи не само е умен и способен, но и отчаян.

От другата страна на линията настъпи мълчание. После жената попита:

— Не можете ли просто да съставите списък на възможните хора и да ги проверите един по един?

— Работил съм с безброй умни хора. С повечето от тях — отдавна. Ще ми трябват цели седмици, докато ги открия всичките. А дотогава може да е твърде късно. Така или иначе, нямам телефон.

Отново настъпи мълчание. Но този път съпроводено от потракване на клавиатура.

— Проверявате, нали? — попита Ричър.

— Наистина не би трябвало — оплака се жената.

— Няма да ви издам.

Мълчание. Този път и клавиатурата не се чуваше. Ричър разбра, че името вече е на екрана на компютъра, пред очите й.

— Кажете ми — помоли той.

— Не мога да ви го кажа просто така. Трябва да ми помогнете.

— Как?

— Дайте ми джокер. За да не се налага да го казвам директно.

— Какъв джокер?

— Например дали е мъж или жена.

Ричър се усмихна. Отговорът се съдържаше в самия въпрос. Жена, разбира се. Умна, способна жена с богато въображение и творчески подход към проблемите. Жена, която знае за манията му да събира и изважда числа.