Лий Чайлд: Утре ме няма

Можех да направя опит да вдигна чантата нагоре, а с другата ръка да замахна под нея и да прекъсна жицата за детониране. Само че за да си осигури свобода на движенията, тя вероятно беше предвидила излишна дължина на проводника, така че щеше да се наложи да тегля поне метър. Дотогава тя щеше да е натиснала бутона, дори и просто от уплаха.

Можех да сграбча якето й и да се помъча да прекъсна жицата някъде другаде, но между нея и ръката ми имаше дебела пухена подплата. Хлъзгава найлонова повърхност. Нямаше как да напипам жицата.

Нямаше надежда.

Можех ли да я обезвредя? Да й нанеса силен мълниеносен удар с юмрук по главата? Само че колкото и да съм бърз, за един приличен удар от това разстояние щеше да ми е нужна повече от половин секунда. А тя трябваше да помръдне пръста си на милиметър.

Щеше да ме изпревари.

— Мога ли да седна до теб? — попитах я.

— Не, стой настрана от мен — отвърна тя.

Неутрален, безцветен глас. Без доловим акцент. Американка, но по говора не можех да определя откъде е. Отблизо всъщност не изглеждаше гневна или луда.

Просто примирена, мрачна, изплашена и уморена. Гледаше ме с пронизващия поглед, който преди бе вперила в прозореца. Изглеждаше съвършено съсредоточена и нащрек. Чувствах, че ме наблюдава внимателно. Не можех да помръдна. Не можех да направя каквото и да било.

— Късно е — казах. — Трябва да изчакаш час пик.

Не отговори.

— Още шест часа — добавих. — Тогава ще се получи много по-добре.

Ръцете й в чантата се раздвижиха.

— Не сега — казах.

Тя мълчеше.

— Само едната — продължих. — Покажи ми само едната си ръка. Не е нужно и двете да са вътре.

Влакът намали скоростта рязко. Залитнах и пристъпих напред, после се изправих и се хванах за тръбата, която е успоредна на тавана. Дланите ми бяха влажни. Металът ми се стори горещ. „Гранд Сентръл“, мина ми през ума. Но още не бяхме там. Хвърлих поглед към прозореца. Очаквах светлини и бели плочи на пода, но вместо това видях слаба синя лампа, някъде напред. Спирахме в тунела. Заради поддръжка или сигнал за изчакване.

Пак се обърнах към жената.

— Покажи ми едната си ръка — настоях.

Не реагира. Гледаше стомаха ми. Ръката ми беше горе и краят на тениската ми се беше вдигнал — откриваше белега в долния край на стомаха ми, над колана на панталона. Издута бяла кожа, груба и на буци. Големи груби шевове, като карикатура. Шрапнел от кола бомба в Бейрут, преди много време. Тогава бях на сто метра от взрива.

Сега бях с деветдесет и осем метра по-близо до жената на седалката.

Тя продължаваше да гледа. Повечето хора питаха как съм получил белега. Не исках да ме пита и тя. Не исках да говорим за бомби. Не и с тази жена.

— Покажи ми едната си ръка — повторих.

— Защо? — попита тя.

— Не е нужно да държиш вътре и двете.

— А на теб защо ти е да вадя ръката си?

— Не знам — казах.

Всъщност нямах точна представа какво правя. Не ме бива да водя преговори за заложници. Говорех заради самото говорене. Което не е характерно за мен. Иначе съм мълчалив. За мен статистически би било много малко вероятно да умра по средата на изречението.

Може би точно затова говорех.

Жената раздвижи дланите си в чантата. Видях как улавя нещо с дясната си ръка, после извади лявата бавно навън. Малка, бяла, с леко издути вени и сухожилия. Кожа на средна възраст. Късо изрязани нокти, без маникюр. Без пръстени. Нито омъжена, нито сгодена. Обърна дланта си, за да ми я покаже отвътре. Празна длан, леко зачервена от горещината.

— Благодаря — казах.

Отпусна ръката си с дланта нагоре, отстрани на седалката и я остави така, сякаш нямаше нищо общо с останалата част от тялото й. И в този момент наистина нямаше нищо общо. Влакът спря в тъмнината. Отпуснах ръце. Подгъвът на тениската ми се спусна на място.

— Покажи ми сега какво има в чантата.

— Защо?

— Просто искам да го видя. Каквото и да е.

Не отговори.

Не помръдна.

Продължих:

— Няма да се опитвам да ти го взема, обещавам. Само искам да го видя. Сигурен съм, че можеш да разбереш.

Влакът отново потегли. Леко ускорение, без тласъци, бавна скорост. Плавно приближаваше спирката. Бавно. Може би е на двеста метра, мина ми през ума.

— Мисля, че имам право поне да го видя. Не мислиш ли?

Тя направи гримаса, сякаш не разбираше.

— Не разбирам защо да имаш право да го видиш — каза тя.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Защото вече участвам във всичко това. А може би ще успея да проверя и дали е направено както трябва. За по-късно. Защото трябва да направиш каквото си намислила по-късно. Не сега.