Лий Чайлд - Утре ме няма

Не, електрическа крушка е bombilla, помислих си.

Може би.

Възможно.

Вън от всякакво съмнение обаче не знаех никакви балкански езици. Нито пък диалекти от Западна Африка. Макар че жената с шарената рокля може би говореше френски. Част от Западна Африка е франкофонска. А аз знаех френски. Une bombe. La femme la-bas a une bombe sous son manteau. Жената ето там държи бомба под дрехата си. Африканката с роклята може би щеше да разбере. А можеше да проумее посланието по различен начин и просто да ни последва навън.

Ако се събудеше навреме. Ако отвореше очи.

В края на краищата просто останах на мястото си.

Вратите се затвориха.

Влакът потегли.

Вторачих се в пътник номер четири. Представих си слабия палец върху скрития бутон. Бутонът вероятно беше от магазина за радиочасти. Нещо невинно, за радиолюбители. Може би струваше долар и половина. Представих си кълбото жици, черна и червена, подлепени с тиксо, сгънати, смачкани. Дебел детониращ кабел излиза от чантата и свързва под палтото й дванайсет или двайсет детонатора в дълга смъртоносна паралелна верига. Електричеството се движи със скорост, близка до скоростта на светлината. Динамитът е невероятно мощен. В затворено пространство като този железопътен вагон само взривната вълна щеше да е достатъчна, за да ни направи на пихтия. Едва ли някой от нас щеше да оцелее. Парчета кости, може би с размерите на семки от грозде. Може би стремето и наковалнята от вътрешното ухо щяха да останат невредими — те са най-малките костици в човешкото тяло и поради това статистически е най-вероятно да оцелеят.

Вторачих се в жената. Нямаше как да я доближа. Беше на около петнайсет метра от мен. Палецът й вече беше на копчето. Евтините медни контактни пластини бяха може би на три милиметра една от друга и това разстояние се свиваше и разширяваше ритмично, едновременно с ударите на сърцето й и треперенето на дланта й.

Тя беше готова да действа; аз не бях.

Влакът се понесе напред, с характерната симфония от звуци. Свистенето на въздуха в тунела, тракането на колелата върху релсите, плъзгането на токоприемника по захранващата релса, воят на моторите, писъкът на колелата по релсите на завоите.

Накъде пътуваше тя? Под какво минаваше влакът в момента? Можеше ли сграда да бъде разрушена от човек-бомба? Реших, че не може. Имаше ли някъде тълпи, които се събираха в два сутринта? Едва ли. Може би в нощните клубове, но повечето бяха останали зад нас, а и бездруго не биха я пуснали да влезе зад кадифените въжета.

Гледах я втренчено.

Твърде втренчено.

Тя го почувства.

Обърна глава бавно, плавно, сякаш движението беше предварително програмирано.

Втренчи се в мен.

Погледите ни се срещнаха.

Лицето й се промени.

Разбра, че знам.

Гледахме се право в очите близо десет секунди. После аз станах. Запазих равновесие и направих крачка напред. От десет метра нямаше как да не ме убие. И нямаше как да съм по-мъртъв, ако се приближа до нея. Минах покрай латиноамериканката вляво от мен. После покрай онзи вдясно с фланелката на НБА. Африканката вляво. Очите й все още бяха затворени. Движех се от ръкохватка на ръкохватка, вляво и вдясно, клатушкайки се. Пътник номер четири ме гледаше през цялото време. Жената беше изплашена, задъхана, шепнеща. Ръцете й още бяха в чантата.

Спрях на около два метра от нея.

— Много ми се иска в този случай да греша — казах аз.

Тя не отговори. Устните й продължаваха да се движат безмълвно. Дланите й помръднаха под плътния черен брезент. Тежкият предмет в чантата й се премести леко.

— Искам да видя ръцете ти — каза аз.

Тя не отговори.

— Аз съм ченге — излъгах.

Тя не отговори.

— Можем да поговорим.

Не отговори.

Отпуснах ръце. Така изглеждам по-дребен. Не толкова заплашителен. Просто някакъв едър мъж. Стоях неподвижно, доколкото позволяваше движещият се влак. Не направих нищо. Нямаше какво. Част от секундата щеше да й стигне. На мен щеше да ми е нужно повече. Само че нямаше как да направя абсолютно нищо. Можех да грабна чантата и да се опитам да я изтръгна от ръцете й. Само че ремъкът беше през рамото й и представляваше широка стегнато сплетена памучна лента. Като пожарникарски маркуч. Беше предварително прана и мачкана, както правят сега с новите неща, но въпреки това нямаше шанс да се скъса. Щях да издърпам жената от седалката и да я просна на пода.

Само че нямаше как да я доближа. Тя щеше да натисне бутона още докато протягах ръка.