Йо Цибел - Богът от ледовете

Смайт прибра краката си и затвори очи. Чуваше ги под себе си да падат и наново да скачат. Чуваше дращенето на ноктите им съвсем близо до краката на седалката. Гърлото му се готвеше да нададе вик. Сърцето му галопираше в тесните гърди като ранена дива свиня. Не можеше повече да задържа водата в мехура си.

Докато летателният костюм между бедрата му подгизваше от топлата течност, от гърлото му се откъсна вик, пронизителен и остър. Крещеше и се задъхваше, притисна се плътно към седалката и затрепери с цялото си тяло.

— Вие изобщо не съществувате! — крещеше той. — Махайте се! Никога не ви е имало!

Един от зверовете заби нокти в тапицерията при краката. Изръмжа към него. Друг се вкопчи здраво в козината на първия и по раменете му се покатери на седалката.

Смайт изкрещя и зарита с крака, крещеше и тъпчеше, крещеше и тъпчеше. Животните паднаха обратно в гнездото. И отново едно от тях се вкопчи в ръба при краката на седалката.

— Аз съм професор д-р Джейкъб Смайт, ръководител на астрономическия отдел при BBC на САЩ! — крещеше ученият. — И ви казвам: Вие не съществувате! — Натисна с крак. Връщай се обратно в ада!

Сега животните заскачаха в секунден такт. Гласът му премина във фалцет.

— Махнете се! Да ви няма! Оставете ме на мира! Ревеше като побъркан. Пяна изби по ъгълчетата на устата му.

Изведнъж под него прозвуча притъпен вой. Нападенията на животните рязко спряха. Вместо това само фучаха и съскаха. Лъчът на фенерчето заигра, когато Смайт го насочи надолу. Над гнездото и съскащите животни паднаха сенки. Големи сенки. Сенки на човешки тела.

Смайт стисна фенерчето здраво с двете си ръце. Долната му устна трепереше като развяван от вятъра плат. Коленете му се блъскаха едно в друго.

Не бяха хора! Бяха големи колкото хора, имаха фигури на хора, движеха се като хора. Но лицата им…

Не бяха хора. Или все пак? Омацано облекло от груба материя висеше до коленете на мършавите им тела. И тези лица…

— Изчезвайте обратно в ада — мънкаше Смайт. — Махайте се обратно в кошмара…

Погледнаха нагоре към него. Лицата им бяха като на праисторическия човек, чието мумифицирано тяло беше намерено преди почти двайсет години в ледника на Йоцталския дял на Алпите: жилави, намачкани, съсухрени. И бяха с цвета на нечист восък за свещи.

Погледнаха към Смайт само за части от секундата. Тогава със секири с дълги дръжки започнаха да нанасят удари по зверовете в гнездото. Трима от тях имаха копия с лъскави метални върхове. Мушкаха в гнездото при краката си.

Смайт се свлече в седалката. В ретината му пламтеше картината на мумиеподобните лица. В мозъка му се взриви на хиляди и хиляди искри всичко, което досега беше смятал за действителност. Чуваше под себе си съскането, писукането и ръмженето на черните животни. Чуваше тъпите удари на секирите, чуваше как се разкъсва месото, в което влизаха остриетата на копията, и задъханото дишане на лицата мумии. И тогава… Тишина.

Останал без дъх, Смайт се ослушваше, без да посмее отново да погледне под себе си. Отдолу шумеше и пращеше. Изглежда, лицата мумии се настаниха в гнездото. Шумът от дъвчене и силно мляскане се усили. Мляскане и жадно гълтане.

Смайт стисна фенерчето по-здраво, като същевременно намираше опора в него. Чувстваше как краката му трептят, сякаш нервите му се бяха превърнали в мравешки пътеки. Под него — шумно мляскане и преглъщане…

И ръцете му трептяха и го сърбяха, както лицето и кожата на главата му. Той се изкиска.

— Какво правите там долу…? — Кискаше се все по-силно. Сигурно няма да… — Избухна в умопомрачителен смях.

Жадното преглъщане и мляскане под него секна.

Някак си успя да вдигне фенерчето. Светлината се насочи към гнездото. Седемте лица мумии тъкмо се изправяха. Сега между костите и перата лежаха много безжизнени тела. Някои все още потрепваха. Други изглеждаха така, сякаш бяха попаднали между зъбните колела на старинна мелница.

Лицата мумии погледнаха нагоре към него. Тихо и любопитно. Като зверовете преди това. Смайт видя окървавените им секири и копия, подпрени на скалната стена. И видя, че ръцете на фигурите вече не бяха с цвета на мръсен восък. Бяха окървавени до лактите.

Един посочи нагоре. В седемте човешки фигури настъпи раздвижване. Започнаха да се катерят по ледената шахта. Нагоре към Смайт.

— Стойте… стойте си долу! — изграчи професорът. — Не искам вие да… да…

Без припряност се изкачиха срещу него. Седмината.

— Аз съм професор д-р Джейкъб Смайт… — Дишаше запъхтяно. Тялото му се тресеше, сякаш всяко вдишване му струваше безкрайно напрежение. — Аз съм астрофизик…