Йо Цибел - Богът от ледовете

Мат погледна въпросително Аруула.

— Зла магия — преведе тя. — Решете кой ще ви води към Южната земя, неистинският бог или аз, Балоор.

— Маддракс! Маддракс! Маддракс! — екнаха повече от трийсет гърла.

Зорбан сгълча Балоор. Отиде при него, улови един амулет от изсушени дребни животни, който Балоор носеше на врата си, и с един замах го откъсна. После с протегната ръка посочи планинските върхове.

Недвусмисленият жест нямаше нужда от обяснения с думи.

В утринния сумрак на следващия ден Балоор помъкна от лагера своя вързоп и едно седло. Оседла фреккойшера си, привърза денка под корема му и се покатери на животното. Кожената му наметка и ресните на качулката му се развяваха от студения вятър, когато яздеше на излизане от долината, без нито веднъж да се обърне назад…

Ордата мълчаливо гледаше след него. Предчувствието на Матю Дракс не беше добро…

Мрак. Въздухът беше леденостуден. Всяко вдишване пареше в носа и гърлото. Джейкъб Смайт опипа скалната стена до заклинилата се косо в пукнатината седалка на втория пилот. Лед.

— О, по дяволите…! — Изчака докато дишането и бесният ритъм на сърцето му се успокоят. Скокът с катапултиращата седалка беше го довел до безсъзнание за няколко секунди. Черепът под шлема му го болеше. Вероятно се беше ударил челно в предната ледена стена на скалната шахта, в която се беше заклещила седалката му.

Няколко дълбоки вдишвания, няколко минути автогенен тренинг. Болката отслабна, зашеметеността изчезна, честотата на пулса му се забави.

Разумът му започна да работи. Мъгляво и тромаво отначало. После съвсем бистро. Правеше теоретично степенуване на необходимите за оцеляването му стъпки, фенерчето! Първо трябваше да намери фенерчето.

Смайт сви краката към тялото си. Някак си трябваше да успее да стигне до контейнера с аварийния пакет. Освободи коланите и опря ботуш в страничната тапицерия на седалката. На кой идиот му е хрумнала идеята да постави спасителния контейнер под седалката…!

Най-сетне пръстите му напипаха платнения калъф на контейнера. А после и ръба на капака. Отвори контейнера.

Необходими му бяха три засилвания, тогава ръката му стисна фенерчето във вътрешността на аварийния пакет. С пъшкане го извади.

Насочи го право нагоре. Лъчът срещна опънатия парашут. Беше се закачил за странни ледени сталагмити на повече от десет метра над Смайт. Стърчаха като бодли от четирите страни на обледенената скална пукнатина. Някои от тях — с човешки ръст.

— Да го вземат дяволите…! — Професор Смайт насочи светлината надясно и наляво над седалката. Лявата страна на облегалката за главата се беше забила в леда. Десният ръб на седалката лежеше на ледена издатина.

Натискът на седалката щеше да разтопи леда. Може би след час, може би по-късно. И тогава щеше да виси само на няколко въжета в тази проклета шахта.

Смайт насочи светлината надолу. „Къде, по дяволите, се намирам…“

Ругатнята остана в гърлото му. Под него, като в някакво гнездо, цареше хаос от пера, парченца космата кожа, кости и нечистотии. Вътре — стройни животни с къс косъм, с тъпи муцуни и къси, остри уши. Стояха на задните си крака. Със свити пред гърдите предни лапи, хвърляха любопитни погледи нагоре към Смайт. — Хиляди дяволи, какво е това…? — прошепна Смайт. Но колкото по-внимателно осветяваше широкото повече от двайсет метра гнездо, толкова повече на брой ставаха. Всъщност изглеждаха съвсем мили. Ако се абстрахираме от факта, че този вид му беше напълно непознат.

Черната козина на животните беше с бели шарки. Минаваха напряко през главата, гърдите и корема. Задните лапи бяха свръхпропорционално големи, почти като на кенгуру. Предните лапи изглеждаха като хватливи крайници на примати. Тъпите муцуни лъщяха с влажен и черен блясък. От ъглите на влажната им паст стърчаха много остри зъби.

Смайт мислеше спонтанно за кенгуру, кръстосано първо с някакво всеядно животно, а после с видра.

— Вие изобщо не съществувате… — изграчи Смайт. Едно от големите горе-долу колкото заек животни се наведе и изгърби. Подви глава. Ъгълчетата на устата му се разтегнаха до над ушите. Козината по муцуната му се нагъна. Гърлено ръмжене се отправи нагоре към Смайт. Дъхът му секна.

Тогава звярът се засили. Ноктите му задращиха по опорите на седалката, после цопна в гнездото.

Скочи следващото животно. После още едно и още едно. Ръмженето премина в съскане. Скачаха все по-високо. Сякаш страховитото им гнездо беше някакъв трамплин.