Йо Цибел - Богът от ледовете

Часовете на Маддракс бяха преброени. Аруула трябваше да се добере до него. Някак си. Трябваше да му занесе странните неща, които се намираха в плоския, тъмнозелен сандък. Неща, които щяха да му дадат власт и сила.

По-късно стоеше безпомощна пред планинския хребет. Дали не трябваше просто да проникне в някой от тунелите? Това й се стори твърде безсмислено. Обърна се и погледна изтощения фреккойшер. В мозъка й просветна една идея. Едно безогледно дръзко хрумване, толкова дръзко, че й се зави свят…

Остави меча си зад една скала и задърпа фреккойшера след себе си. Крилата му висяха отпуснати върху зеленото тяло и потрепваха. По фината му козина просветваше пяна. Непрекъснато някой от шестте му крака се подгъваше. Но накрая Аруула успя да доведе животното до един от входовете на лабиринта на тараците.

— Маддракс! — извика тя, колкото й глас държеше. — Тук съм!

След секунди четирима тараци се стрелнаха из тъмния тунел, фучейки и с наежена козина, обградиха жената.

— Трябва да отида при бог Маддракс! — каза Аруула с твърд глас. — Той ме повика. Аз съм негова служителка. — Посочи фреккойшера. — А това е подарък за Рраар, вашия крал! — Тараците показаха кучешките си зъби и заплашително се приближиха. Аруула повтори думите си на всички диалекти, които знаеше.

Най-сетне козината на зверовете се успокои. Стори й се, че специално името на бог Маддракс ги накара да се заслушат внимателно. Те се спуснаха на предните си лапи и започнаха да дискутират с писукане и грачене. Най-после двама от тях се втурнаха обратно във входа. Махнаха с лапи към Аруула да ги последва. Другите двама вървяха след тях с изтощения фреккойшер.

Коленете на Аруула се разтрепераха, когато навлезе във влажния мрак на лабиринта. Усещаше в гърлото и слепоочията си ударите на собственото си сърце, което тремолираше толкова силно, като някой от барабаните, с които хората от островното царство на нейната родина си предаваха съобщения на големи разстояния.

Заведоха Мат обратно при подобното на кукумявка същество. Рраар изпрати неколцина от своите тараци в пещерата затвор на гигантското животно, за да забият факли в стената. Свършиха тази работа с наежена козина и с тела, плътно прилепнали до стените.

Подобното на кукумявка същество разпери чернокафявите си люспести крила и нададе продължителен крясък. Жълтеникава слюнка капеше от острия му клюн и падаше с плясък по пода на пещерата. Мат разбра, че е напълно изтощено от глад. С всичка сила дърпаше веригите.

Тараците с писукане се отдръпнаха в тунела. Дясната лапа на Рраар се сключи около ръката на Мат, лявата лапа посочи страховитото същество. Рраар изграчи възбудено, тупна подканящо Мат по гърдите и отново посочи най-злия си враг.

Матю разбра. Кралят на плъховете искаше да изпита божествената му власт. Искаше да види как от тавана на пещерата пада огън или как Мат пронизва с мълнии люспестата птица.

Енергично жестикулирайки, Рраар се отдалечи от Мат. Другите тараци се присъединиха към господаря си. Появиха се в мрака на коридора пред пещерата. Мат чуваше само възбуденото грачене на Бялата козина. Сякаш казваше: „Е, хайде де! Дай да видим какво можеш.“

Мат стоеше като закован. Безпомощно размахваните крила на люспестата птица довяваха в лицето му развален въздух. „Свърши се — каза някакъв глас в него. — Все едно че си мъртъв. Веднага ще забележат, че «божествената ти власт» не е нищо повече от блъф и тогава…“

Безкрайна умора завладя Мат. Почти съжаляваше, че трябваше да умре, преди да е узнал какъв беше този побъркан свят, където беше попаднал като корабокрушенец.

Но нещо в мозъка му не се примиряваше със смъртта. Разсъдъкът му продължаваше да работи. И когато погледът му се спря на дървените колове, на които бяха закрепени веригите за краката на люспестата кукумявка, у него проблясна мъглява надежда.

Дървените колове! Ако успееше да ги изтръгне от пода… Ако пуснеше чудовищната кукумявка…

Зад него в тунела се чуха викове, грачене и подсвирване. Отначало Мат си помисли, че тараците вече са загубили търпение, тогава забеляза, че възбудата съвсем не е свързана с него. Същевременно чу метален шум, сякаш някой гигантски скакалец свива крилата си.

Тогава долови човешки глас. Гласът на Аруула! Приближаваше се светлина от факла. И тогава варварката застана пред краля на плъховете. Страх проблясваше в кафявите й очи, но тя се мъчеше да се държи гордо и самоуверено. Посочи към него, към Мат, после към самата себе си. Мат не разбираше какво казва тя, но когато Рраар въпросително го погледна, той инстинктивно кимна и махна с ръка на Аруула да дойде при него.