Йо Цибел - Богът от ледовете

Внезапно кралят на плъховете млъкна. Мат забеляза, че козината на тараците пред него настръхна. Пред един видимо висок вход на пещера спряха, факлоносците осветиха вътре и изфучаха, а Рраар нададе яростен крясък.

Даде на Мат да разбере, че трябва да погледне навътре. Мат преглътна и се провря между двамата факлоносци. Лъчът светлина падаше върху чернокафяво тяло с масата на слон.

— Боже — изстена Мат, — що за кошмар е това? — Видя два крака с нокти като на хищна птица. Ръждиви вериги ги придържаха към два дървени кола. Всеки от тях беше забит в земята на разстояние десет крачки от животното.

Мат различи подобна на люспи перушина. Прекършени, крилата му висяха в задръстения от купчини изпражнения под. Жълти очи с тясна вертикална цепка в средата грееха срещу Мат.

Очи на кукумявка, помисли си той. И осветеното от факлите птиче лице фактически напомняше на Мат за кукумявка. Извит клюн стърчеше от люспестото лице.

Мат се отдръпна назад в коридора. С края на кожената наметка избърса студената пот от лицето си. Помисли си, че разбира какво искаше да му покаже Рраар — вида на най-върлия си враг.

После стигнаха до една куполообразна пещера. Много коридори се съединяваха с нея, един от тях — дори в най-горната част на куполния свод. В средата на пещерата имаше камък с паралелепипедна форма. Кралят на зверовете, изглежда, го използваше за трон.

Мат се чувстваше като в транс. Мъчеше се да запази спокойствие и употреби всичкото си самообладание, за да не побегне с вик. Събра сили. Ако все още имаше някакъв шанс за него, беше в това отново да възвърне поне на половина хладния си разум.

Падна му се съмнителната чест да седне на тронния камък. Донесоха му мръсна делва с вода. В нея плуваха остатъци от сняг. И паница с храна му поднесоха. Това нещо изглеждаше зеленикаво и тинесто. Мат не се докосна нито до водата, нито до храната.

В пещерата не влизаше никаква дневна светлина. Мат отдавна беше загубил чувството за време. Дали беше настъпила нощта? Дали навън отново избелялото слънчево петно не се промъква над снежните върхове? Колко време преживяваше този кошмар, откакто логиката му подсказваше, че трябва да е сън, реалността обаче беше неоспорима.

Ако в лагера на варварите се беше вкопчил във възможността да е кацнал в забравена от цивилизацията област, зверовете: гигантските плъхове и скакалци чудовища, подобното на кукумявка същество и странните животни в ямата, водеха само до едно заключение — вече не се намираше на Земята. Или не във времето…

Сега най-сетне Матю Дракс започна да приема онова, което духът му толкова дълго се противеше да повярва. И той щеше да отнесе това прозрение със себе си в смъртта. Много скоро. И в това вече не се съмняваше.

Бялата козина заобиколи камъка и заговори със съскащи и свистящи звуци. По едно време Мат разбра какво иска от него Рраар. Беше толкова просто, че Мат се учуди, че едва сега го проумя.

Рраар искаше Маддракс със своята божествена сила да му помага в борбата с неговите най-люти врагове. Срещу тези подобни на кукумявки твари с люспеста броня. В края на краищата беше бог с неограничени възможности.

Матю Дракс се страхуваше, че ще трябва да разочарова краля на плъховете. И с ужас се запита какви последствия би могло да има това за самия него…

Фреккойшерът не се помръдна повече. Опрян на коленете на предните си крака, беше забил глава в снега. Беше изтощен. С напълно изчерпани сили. Вероятно щеше да умре.

Вчера преди обед Аруула се беше качила на животното, за да язди през ледената планина — отначало до пещерното убежище на тараците, после до огнената птица и обратно. Сега матовият слънчев диск на новия ден тъкмо се измъкваше от планинските върхове.

Свали тежкия контейнер, който беше извадила от трона на огнената птица и завързала здраво с ремъци към седлото на фреккойшера и го постави на лявото си рамо, а едно въже — на дясното.

Под една заледена скална издатина седна в снега и се загъна с кожите. Наведе горната част на тялото до бедрата си и се заослушва.

Бързо се промъкна през гъмжилото от хищни и кръвожадни образи и стигна до духа на Маддракс. Той се чувстваше уморен и изтощен. Но не и като дух, който се намира в непосредствена опасност.

Аруула въздъхна. Опасенията й все повече и повече се потвърждаваха. Рраар искаше да спечели Маддракс за съюзник. Съвсем определено беше така. Може би Маддракс привидно щеше да се съгласи с това. Може би щеше да спечели време. Но Рраар беше хитър. Скоро щеше да забележи, че Маддракс нито е бог, нито пък има намерение да поддържа ловните му походи.