Йо Цибел - Богът от ледовете

Тараците бяха съвсем наблизо. И бяха невероятно много.

Аруула преодоля отвращението си и се концентрира. С нежелание допусна чудовищните картини: разкъсани тела, болезнени викове, унизени същества. Тя потръпна.

И тогава долови един силен дух, който се усещаше като назъбеното място на ударен меч — остър, чуплив и твърд. Аруула се обърна от болка. За миг я заля вълна от властно опиянение и чувство за триумф.

Откъсна се от този ужасяващ дух и скочи. Това можеше да бъде само кралят на тараците — Рраар!

Аруула пое дълбоко въздух и избърса потта от челото си. Не би искала никога вече да подслушва такъв противен дух.

Покатери се на врата на фреккойшера и излезе от пукнатината на ледника. Върху планинския склон отгоре, на отсрещната страна на долината видя двете животни с Балоор да изчезват зад ледения гребен. Говорещият с боговете ще намери Радаан. Но дали ще се върне да търси и нея?

Аруула яздеше към близкия планински хребет, откъдето бе видяла да идва Балоор. Отново и отново се ослушваше. Предпазливо, нерешително. И колкото повече се приближаваше до планината, толкова по-отчетливо долавяше присъствието на тараците.

Спря животното. Със затворени очи още един път се вслуша в планината. Пред и зад нея — отвратителни кървави картини. Вече се намираше над тараците.

Космите по врата й настръхнаха. Една след друга преминаваха тръпките по раменете и ръцете й — жаждата за кръв на тараците беше непоносима.

Но тогава нейното вътрешно око долови един друг дух. Едно добро, силно сърце. От него се излъчваха решителност и сила. Духът на Маддракс! Аруула долавяше възбуда и напрегнатост. Но почти никакъв страх.

Тя си пое дъх. Маддракс беше жив. И, изглежда, не беше в непосредствена опасност. Какво ли възнамеряваха да правят с него тараците?

Аруула вярваше, че знае отговора. Гнусният дух, с който преди това имаше контакт, беше преди всичко жаден за власт. Власт над другите същества. Власт, която щеше да напълни складовете му с храни, без да е принуден да организира изнурителни ловни походи. Вероятно и той смяташе Маддракс за бог. А какво друго освен договорът с един бог можеше да даде повече власт на един предводител на орда?

Така ще да е — Рраар искаше да се съюзи с Маддракс. Един Вудан знаеше какво е платил на Балоор за предателството му.

На Аруула й стана ясно, че Маддракс може само за известно време да залъгва тараците. И че Рраар скоро ще прозре, че държи в своята власт човек, а не бог…

Обмисли план сама да проникне в системата пещери на тараците. И веднага го отхвърли. Може би щеше да успее да завлече със себе си в смъртта три или четири звяра. На по-голям шанс не разчиташе.

Сети се за синята птица. И картините, които преди няколко дни беше подслушала от духа на Маддракс. Вечерта, когато я беше отпратил. Споменът за обидната сцена късаше сърцето й. Тя отхвърли това чувство и се опита да си припомни картините, които бе видяла. Картини за неща, от които Маддракс спешно се нуждаеше.

Сети се за въже и нож, секира и амулети. Нищо, което сега би го спасило. Но другите неща, които никога преди това не беше виждала — странната желязна кука с дупка в единия край, тръбата от стъкло и метал…?

Аруула нямаше представа какви бяха тези неща, но беше сигурна, че духът на Маддракс свързваше тези тайнствени предмети с власт и сила.

„Той идва от чужда страна — каза си тя. — Защо пък хората там да не са в състояние от такива железни неща да извличат власт и сила? В края на краищата могат да летят по небето с огнени птици…“

Подкара фреккойшера и го удари с длан по предните крила. Той разтвори двата чифта крила и се вдигна в ледения въздух.

Малко преди настъпването на мрака Аруула стигна до мястото, където синята огнена птица на Маддракс беше паднала от небето…

Два гигантски плъха крачеха напред с факли. Опашките им възбудено шибаха земята. Мускулестите им фигури пружинираха при всяка стъпка.

Матю вървеше след тях, отдясно на Бялата козина, който беше с почти цяла глава по-висок от него.

Непрекъснато обръщаше дългата си муцуна към него и започна многословно да грачи. Мат не разбираше нито сричка. До този момент му беше станало ясно само че Бялата козина е нещо като крал на тараците и се казваше Рар или нещо подобно.

Зад тях вървяха поне двайсет други гигантски плъха. Мат долавяше стържещите им стъпки, чуваше ги да фучат и съскат помежду си.

Вървяха през силно разклонена система от коридори. От време на време трябваше да се навеждат, защото глинестият или скалист таван беше по-нисък. Мат забеляза много разклонения. Същински лабиринт. Някъде нещо крещеше. И отнякъде някой викаше.