Джовани Бокачо - Декамерон

Освен това, след като получил парите, монахът го задържал известно време при себе си, налагайки му епитимия: всяка сутрин да отива на литургия в „Санта Кроче“, а по пладне да се явява пред него; през останалата част от деня можел да прави каквото си иска. Човекът изпълнявал най-прилежно всичко, каквото му било наредено; но не щеш ли, един ден, по време на службата, той чул да пеят следните слова от евангелието: „И ще ви се въздаде стократно, и ще наследите вечния живот“; той добре ги запомнил и съгласно полученото нареждане се явил точно на обед пред инквизитора, тъкмо когато оня се хранел.

Инквизиторът го запитал ходил ли е сутринта на църква. „Да, месер“ — отвърнал бързо човекът. А инквизиторът казал: „Не чу ли по време на службата нещо, в което да си се усъмнил и за което искаш да ме запиташ?“ Човекът отговорил: „Разбира се, не се усъмних в нищо от онова, което чух; напротив, твърдо съм убеден в неговата истинност; но чух едно нещо, което ме накара и продължава да ме кара да изпитвам безкрайно съжаление към вас и вашите братя, монасите, заради злата участ, която ви очаква на оня свят.“

Тогава инквизиторът запитал: „Кои са тия думи, дето са предизвикали у тебе такова съжаление към нас?“ Човекът отвърнал: „Месер, това бяха думите от евангелието: «И ще ви се въздаде стократно.»“

„Така е — забелязал инквизиторът, — но защо точно тия думи те развълнуваха?“ Човекът отвърнал: „Ще ви обясня, месер. Откакто почнах да идвам тук, всеки ден виждам да раздават на бедняците, дето се трупат отвън, кога един, кога два казана чорба; а тая чорба се отнема от вас и от братята от тоя манастир; и ако на оня спят рекат да ни връщат по сто казана чорба за всеки казан, даден тук, вие ще имате толкова чорба, че направо ще се удавите в нея.“

Сътрапезниците на инквизитора прихнали да се смеят, но духовникът се смутил, защото разбрал, че тия слова са насочени против техните лицемерни благодеяния; и ако не се боял от порицание заради предишната си постъпка, щял да извика човека отново на съд, задето така остроумно жегнал и него, и останалите готованци. Вместо това той с яд му казал да не се явява повече пред него и му разрешил да прави каквото си иска.

С разказа си за Примас и абата дьо Клюна Бергамино умело изобличава Кане дела Скала заради проявеното от него необичайно скъперничество.

Новелата, разказана така забавно от Емилия, накарала и кралицата, и всички останали да се смеят и да хвалят остроумието на кръстоносеца. Като се поуспокоили и престанали да се смеят, дошъл ред на Филострато, който започнал така:

— Хубаво е, почитаеми дами, човек да улучи неподвижна цел, но почти истинско чудо е, когато изведнъж се появи нещо необичайно и стрелецът тозчас успее да го порази. Греховният и нечестив живот на духовенството, който често може да се приеме за почти сигурен признак на порочност, лесно може да даде повод всекиму да говори за него, да кори и порицава когото пожелае; затова, колкото и добре да е постъпил оня почтен човек, дето разобличил инквизитора и лицемерното милосърдие на монасите, които подхвърлят на бедняците храна, годна само за свинете или за изхвърляне, по-голяма похвала според мен заслужава човекът, за когото възнамерявам да разкажа сега. На мисълта за това ме наведе предишната новела. Човекът, за когото става дума, осмял месер Кане дела Скала — иначе щедър и благороден господар — за внезапно проявеното и необичайно за него скъперничество, като му разказал една новела, намеквайки чрез нея за онова, което искал да му каже за себе си и за него. Ето и самата новела.

Както все още се носи по света сияйната му слава, месер Кане дела Скала (когото щастието съпътствувало в не едно от неговите начинания) бил един от най-знатните и благородни властелини в Италия от времето на император Федериго II 26 26 Федериго II — Фридрих II (1194–1250) — германски крал и император на Свещената римска империя, крал на Сицилия и вожд на гибелините. Воювал с папата и италианските градове. , та и до наши дни. Веднъж той намислил да устрои във Верона голямо, бляскаво празненство, затова поканил множество люде от разни краища на страната и най-вече всякакви комедианти за забава и развлечение; не щеш ли, неизвестно по какви причини, той изведнъж се отказал от намерението си и като дарил някои от пристигналите вече комедианти, казал им да си вървят.

Останал само един от тях на име Бергамино — такъв изкусен и сладкодумен разказвач, какъвто човек не може да си представи, без да го е чул; и тъй като не бил нито възнаграден, нито пък му било казано да си върви, той решил да не си тръгва, надявайки се, че рано или късно все ще извлече някаква полза за, себе си. Но месер Капе си бил втълпил, че да даде нещо на Бергамино, все едно да го хвърли на вятъра, по-лошо дори — да го хвърли в огъня; затова не му споменавал нищо, нито пък заръчвал някому да му каже нещо но въпроса. Така минали няколко дни. Като видял, че никой не идва да го повика, нито да го потърси заради занаята му, Бергамино, който продължавал да живее за своя сметка в странноприемницата с конете и слугите си, започнал да се отчайва; ала продължил да чака, предполагайки, че ако си тръгне, няма да стори добре.