Джовани Бокачо - Декамерон

Абатът, който бил досетлив човек, тозчас разбрал, че монахът не само е голям хитрец, по е видял всичко, каквото той бил извършил; затова, обзет от угризения заради собственото си прегрешение, той се посвенил да наложи на монаха наказанието, което и самият той заслужавал. И като простил на монаха и му заповядал да не разправя никому какво е видял, двамата най-предпазливо извели момата и можем да предполагаме, че неведнъж са я водили отново.

С един обед, приготвен от кокошки, и с няколко любезни слова Монфератската маркиза успява да угаси безумната любов, която изпитва към нея френският крал.

Отначало, макар и леко, разказаната от Дионео новела жегнала със срам сърцата на дамите, които слушали; белег за това била пламналата по лицата им свенлива руменина; но после те почнали да се споглеждат и дослушали разказа, като се подхилвали и едва сдържали смеха си. Когато Дионео привършил, те го упрекнали внимателно с няколко любезни думи, желаейки да му намекнат, че подобни новели не бива да се разказват пред дами, а кралицата се обърнала към Фиамета, която седяла на тревата до Дионео, и й наредила да продължи, защото бил дошъл нейният ред. Фиамета се усмихнала грациозно и почнала:

— Много се радвам, загдето с нашите новели ние се заехме да доказваме колко голяма е силата на остроумните, съобразителни отговори; известно е също така, че най-благоразумен е оня мъж, който винаги търси любовта на жена от по-знатен род от неговия, и обратно — най-мъдра е оная жена, която умее да се предпази от любовни чувства към мъж с по-високо положение от нейното. Поради всичко това, прекрасни мои дами, на мен ми хрумна да ви покажа чрез новелата, която следва да разкажа, по какъв начин, с какви действия и слова една благородна дама успяла да се запази от едното, а другото да отстрани.

Монфератският маркиз — човек доблестен и смел и гонфалониер 20 20 Гонфалониер на църквата — знаменосец на духовно-рицарски орден. на църквата, потеглил през морето на всеобщ кръстоносен поход с безброй въоръжени християни. Когато веднъж в двора на крал Филип Едноокия 21 21 Крал Филип Едноокия — става дума за френския крал Филип Август (1165–1223), взел участие в III кръстоносен поход заедно с Ричард Лъвското сърце. , който се канел да тръгне от Франция на същия този поход, станало дума за храбростта на маркиза, някой си рицар споменал, че под небесния свод не може да се срещне друга двойка, подобна на маркиза и неговата съпруга: колкото маркизът изпъквал над всички други рицари с доблестта си, толкова жена му била най-красивата и най-достойната от всички жени на света. Тези думи направили такова силно впечатление на френския крал, че той изведнъж пламнал от любов по маркизата, макар и да не я бил виждал никога.

Кралят решил да се качи на кораба, с който трябвало да потегли на поход, чак в Генуа, за да може, пътувайки дотам по суша, да намери предлог да се отбие при маркизата; той предполагал, че ще може да осъществи желанието си, възползувайки се от отсъствието на маркиза. Речено — сторено. Наредил другите да тръгнат на път по-рано, а той се отправил към владенията на маркиза, придружен от малка свита придворни. Като наближил, кралят пратил един вестоносец да уведоми маркизата да го чака за обед на следния ден.

Маркизата, която била умна и досетлива жена, отвърнала любезно, че приема тази височайша милост и че кралят ще бъде добре дошъл в нейния дом. После се позамислила защо ли такъв човек като краля е решил да я посети в отсъствие на съпруга й; и не се излъгала в предположението си, че навярно го е привлякла мълвата за нейната хубост. Но тъй като била умна и разсъдлива, тя решила да приеме краля както му се полага; и като заповядала да свикат останалите в замъка придворни, посъветвала се с тях, преди да даде нужните за случая разпореждания. А що се отнася до обеда и ястията, решила сама да се погрижи: наредила да изловят веднага всички кокошки из околността и заповядала на готвачите ястията за кралското пиршество да бъдат приготвени само от кокошки.

И така, кралят пристигнал в уречения час, а дамата го посрещнала най-тържествено, с дължимата почит. Когато кралят я видял, тя му се сторила още по-красива, по-достойна и по-възпитана, отколкото си я представял по думите на рицари; той й се възхищавал все повече и не преставал да я хвали, а желанието му се разпалвало толкова по-силно, колкото повече се убеждавал, че маркизата далеч надхвърля представата, която си бил създал за нея.