Джовани Бокачо - Декамерон

Най-сетне, след като абатът все още не се появявал, Примас, довършвайки втория хляб, почнал да яде третия. Щом съобщили това на абата, той почнал да си мисли: «Що за глупост ми хрумна днес? Защо ми досвидя? Защо се озлобих? И за какво? Колко години вече храня на трапезата си всеки, който пожелае да се наяде, без оглед на това дали е благородник или селянин, беден или богат, почтен търговец или измамник: колко пъти съм виждал със собствените си очи безброй скитници да лапат от моето ядене и никога не ми е хрумвала мисъл, подобна на тази, която ми мина сега, щом зърнах този човек; уверен съм, че съм обзет от скъперничество, защото той не ще да е случаен човек. Той иска да мине за скитник, но щом душата ми отказва да го почете, у него сигурно трябва да има нещо необикновено». Така си помислил абатът и пожелал да узнае кой е този човек.

Като разбрал, че това е Примас — за когото отдавна бил слушал да разправят, че е достоен и уважаван човек — и че той е дошъл, за да се увери с очите си в щедростта му, за която толкова бил чувал да говорят, абатът се засрамил и желаейки да заглади вината си, почнал да се суети около него и да му оказва какви ли не почести. Когато се наобядвали, абатът заповядал да облекат Примас в най-хубави дрехи, както подобавало на неговото положение, дал му кон и пари и оставил на него сам да реши дали да остане, или да си тръгне. Примас останал много доволен от всичко, благодарил му най-сърдечно и се върнал на кон в Париж, откъдето бил тръгнал пеша.“

Месер Кане, който бил умен човек, разбрал много добре, без да се нуждае от каквито и да било допълнителни пояснения, какво искал да каже Бергамино и като се усмихнал, рекъл:

„Бергамино, ти съумя да намекнеш най-изкусно и за нанесената ти обида и да покажеш както собственото си изкуство, така и проявеното от мен скъперничество и да ми дадеш да разбера какво искаш от мен; вярно е, че никога досега не съм проявявал такова скъперничество, каквото проявих към теб; но аз ще го прогоня с тоягата, която самият ти ми показа.“

И наредил да заплатят на стопанина на странноприемницата, където бил отседнал Бергамино, а него облякъл в една от най-разкошните си дрехи, дал му кон и пари и оставил на него да реши дали да си върви, или да остане.

Гулиелмо Борсиере ловко изобличава в скъперничество месер Ермино дей Грималди.

До Филострато седяла Лаурета; като стихнали хвалебствията за находчивостта на Бергамино, тя, знаейки, че е неин ред да разказва, започнала, без да чака покана:

— Мили мои дружки, предишната новела ме подсети да ви разкажа как друг придворен смехотворец успял по подобен начин, и то не без успех, да изобличи алчността на един много богат търговец; и макар по съдържание тази новела да прилича твърде много на предишната, тя ще ви достави не по-малко удоволствие, особено ако вземете предвид благоприятния й завършек.

И така, преди много години живял в Генуа мъж от именит род, на име месер Ермино дей Грималди; както всички смятали, по своето богатство Ермино дей Грималди — а той притежавал огромни имения и много пари — далеч превъзхождал и най-богатите по онова време люде в Италия; но ако по богатство надминавал всички италианци, той нямал равен на себе си сред скъперниците и бедняците в цял свят както по своето скъперничество, така и по оскъдицата, в която живеел. Той не само не развързвал кесията си да почете другите, но и сам — противно на обичая на генуезците, люде, свикнали да се обличат богато, — за да не харчи, се подлагал на големи лишения във всичко — и в ядене, и в пиене, и в облеклото. Поради това — и то не без основание — фамилното му име Грималди се забравило и всички го наричали месер Ермино Скъперника.

Случило се така, че по времето, когато той умножавал богатството си, без да харчи нито стотинка, в Генуа пристигнал един находчив придворен смехотворец на име Гулиелмо Борсиере; той бил възпитан и сладкодумен човек и не приличал ни най-малко на днешните си събратя, които (за голям срам на покварените и достойни за порицание люде, дето днес искат да бъдат смятани и наричани благородници) би трябвало по-скоро да се наричат магарета, отгледани в блатото на най-голямата човешка низост, а не из дворовете. На времето придворните комедианти се занимавали и полагали усилия да помиряват благородниците, когато между тях възниквали войни или разпри, уреждали брачни, родствени или дружески връзки или ободрявали с весели и игриви слова падналите духом, развличали придворните или пък с остри упреци — подобно на бащи — бичували недостатъците на порочните хора, и при това срещу незначително възнаграждение; днес обаче те се стремят да прекарват времето си, разнасяйки злословия и клюки, сеейки раздори и разказвайки разни мръсотии и непристойни неща и което е още по-лошо, вършат всичко това пред хората, като си приписват един другиму всичко най-лошо, най-срамно и най-долно, без оглед на това дали е вярно, или не, и с лицемерни ласкателства въвличат почтените люде в недостойни и мръсни дела. А жалките и безнравствени благородници оказват най-голямо предпочитание (като го възнаграждават най-щедро) към оногова измежду тях, който говори и постъпва най-гнусно; това е голям, достоен за порицание срам за нашето време и е очевидно доказателство, че отдалечавайки се от нас, добродетелите са изоставили клетите люде в блатото на пороците.