Джовани Бокачо - Декамерон

Като видял, че Мазо изрекъл всички тия приказки сериозно, без да се засмее, глупавият Каландрино му повярвал, както човек може да повярва на самата истина, сметнал всичко това за действително и рекъл: „Не е за мен работа — много е далеч; виж, да беше по-близо, щях да прескоча с теб дотам, макар и само веднъж, та да видя поне как варят макароните и да се налапам до насита. Но я ми кажи — и нека Бог добро да ти дарува — намират ли се из нашия край от ония чудодейни камъни, за които разправяше?“ Мазо отвърнал: „Да, има два вида камъни с чудодейна сила. Едните са скалите край Сетиняно и Монтичи; силата им е такава, че като ги направят на воденични камъни, от тях после брашно става, та затова из оня край се говори, че милостта е от Бога дадена, а воденичните камъни — от Монтичи; тия камъни там са безчет, и по тая причина ние никак не ги ценим, също както тамошните хора пък не ценят изумрудите — те са на купища, по-високи и от Монте Морело, а как само сияят нощем — не ти е работа. И още нещо ще ти кажа: който успее да направи тия воденични камъни на пръстени и ги върже, ама преди да им бъдат направени дупките, и ги занесе на султана, ще получи от него каквото си пожелае. А другият камък, дето ние, познавачите, наричахме хелиотроп 86 86 Хелиотроп — полускъпоценен камък, тъмнозелен непрозрачен халцедон с оранжево-червени точици и ивици. Според вярванията петънцата символизират Христовата кръв, а техният брой представлява магическо число. Затова хелиотропът от векове има широко се широко култово приложение в Европа. — Бел. NomaD , има такава сила, че който го носи със себе си, докато го носи, става невидим за всички, навсякъде, където и да отиде.“ Тогава Каландрино рекъл: „Брей, че чудодейни сили; ами къде може да се намери такъв камък?“ Мазо отговорил, че тия камъни се намират в Муньоне. Каландрино попитал: „Колко са големи тия камъни? Какви са на цвят?“ Мазо отвърнал: „На големина са различни — едни са по-големи, други — по-малки, но на цвят са комай почти черни.“

Каландрино запомнил всичко, защото имал намерение да тръгне и потърси тия камъни, но решил да не прави това без знанието на Бруно и Буфалмако, които обичал особено много; затова се престорил, че има някаква работа и се сбогувал с Мазо. И хукнал да търси приятелите си, та да тръгнат веднага за камъните, преди някой да ги изпревари. Търсил ги цяла сутрин, най-сетне — това било след деветия час, се досетил, че двамата работят в манастира на Фаентинските девици и въпреки че жегата била голяма, той зарязал всички свои работи, втурнал се почти бегом натам, извикал ги и им казал: „Приятели мои, ако щете, вярвайте, ако щете — не, но ние е вас можем да станем най-богатите хора във Флоренция; от един човек, на когото може да се вярва, научих, че в Муньоне имало някакъв камък с чудодейна сила: носиш ли го със себе си, ставаш невидим; затова смятам, че трябва да тръгнем веднага да го потърсим, преди да са тръгнали и други. Сигурен съм, че ще го намерим, защото знам как изглежда; намерим ли го, слагаме го в джоба и отиваме при сергиите на тия, дето обменят пари; както знаете, те са пълни с грошове и с флорини, и ще си вземем колкото си искаме. Никой няма да ни види и ще забогатеем, без да трябва по цял ден да правим разни заврънкулки по стените — също като охлювите.“

Щом чули тая работа, Бруно и Буфалмако едва се сдържали да не се засмеят, спогледали се, престорили се на безкрайно удивени, изразили възторга си от предложението на Каландрино, а Буфалмако го запитал как се казва тоя камък. Но Каландрино, нали не бил кой знае колко паметлив, успял да забрави названието на камъка и отвърнал: „Защо ни е потрябвало името, щом познаваме неговите свойства? Аз мисля, че е време да тръгваме, без да губим нито час.“ — „Добре де — прекъснал го Бруно, — кажи ни поне, как изглежда?“ Каландрино отвърнал: „Има ги всякакви, но всички са почти черни; затова според мен трябва да събираме наред всички черни камъни, докато попаднем на тоя, дето ни трябва. Хайде да не губим повече време и да тръгваме!“ Бруно възразил: „Почакай, почакай“; после се обърнал към Буфалмако и продължил: „Струва ми се, че Каландрино има право; но аз мисля, че времето не е подходящо за тая работа, тъй като сега слънцето е високо и грее право в Муньоне, всички камъни са изсушени от жегата, поради което някои от камъните сега ще изглеждат бели, докато сутрин, преди слънцето да ги е изсушило, са черни; освен това днес край Муньоне сигурно е пълно с народ, нали е работен ден; като ни видят, ще вземат да се досетят какво правим, и току-виж, и те почнали да търсят камъка; ще ни изпреварят и ще изпуснем питомното, за да гоним дивото. Според мен — стига вие да нямате нищо против, най-добре ще бъде, ако свършим тая работа в неделя, и то рано сутринта: тогава хем черните камъни се различават по-лесно от белите, хем никой няма да ни види.“ Буфалмако се съгласил с Бруно, съгласил се и Каландрино; тримата решили да потърсят камъка още следната неделя, рано сутринта, а Каландрино ги заклел никому нищо да не казват, защото и на него му били доверили тая работа под най-строга тайна. Разказал им също какво бил научил за страната Бенгоди и потвърдил под клетва, че било самата истина.