Джовани Бокачо - Декамерон

Като чул това, Каландрино се понапънал и заговорил: „Приятели, не ми се сърдете; работата не е такава, каквато я мислите. Знаете ли какъв съм нещастник? Та аз бях намерил камъка; изслушайте ме и ще се уверите, че не ви лъжа. Когато вие почнахте да се питате един друг къде съм, аз се намирах на не повече от десет лакътя от вас и като видях, че тръгнахте да си вървите, тръгнах и аз и през цялото време вървях все отпреде ви.“

Каландрино им разказал от начало до край всичко — какво са правили, какво си говорили, показал им синините по краката си и по гърба си, по които те хвърляли камъни, и продължил: „Ще ви кажа и друго: като минах през градските врати, носейки всички тия камъни, дето виждате тук, никой нищо не ми каза, а вие знаете колко са неприятни и досадни тия стражи, дето всичко искат да видят; освен това по пътя срещнах мнозина мои кумове и приятели; друг път, като ме видят, все ме заговарят и ме канят да си пийнем, а тоя път никой не ми се обади, защото не са могли да ме видят. Ала щом се прибрах у дома, тая проклетница, жена ми, изведнъж се изпречи пред мен и ме видя, защото, както ви е известно, жените карат всяко нещо да губи силата си. И така, аз, дето можех да бъда най-щастливият човек във Флоренция, станах най-нещастният, та затова я бих, докато имах сили; и не знам какво ме сдържа, та още не съм заклал тая негодница. Проклет да е часът, когато я видях за пръв път и когато тя прекрачи прага на тоя дом!“

Той отново пламнал от гняв и понечил да стане и да продължи да я бие. Докато го слушали, Бруно и Буфалмако се престрували на смаяни, често потвърждавали казаното от Каландрино, а в същото време едва се сдържали да не прихнат от смях; ала като видели, че той пак се разярил и се надигнал да бие жена си, двамата приятели пристъпили към него и го спрели, след което почнали да го увещават, че жена му няма никаква вина и че сам той си е виновен: като е знаел, че жените карат всички предмети да губят силата си, той е трябвало да я предупреди отнапред да не се показва пред него тоя ден. Те твърдели, че сам Господ е станал причина Каландрино да изпусне това щастие било защото не му е писано да го има, било защото възнамерявал да измами приятелите си; та той трябвало да им обади веднага щом намерил камъка, а не го направил. Те дълго го увещавали и най-сетне, макар и с големи усилия, успели да го сдобрят с жена му, която била много наскърбена; след това си тръгнали и го оставили да си блъска главата в пълния с камъни дом.

Енорийският свещеник на Фиезоле се влюбва в една вдовица, но тя не го обича; той си въобразява, че ще легне с дамата, а спи с нейната слугиня, след което братята на вдовицата го издават на епископа.

Щом Елиса завършила своята новела, която дружината изслушала с голямо удоволствие, кралицата се обърнала към Емилия, давайки й да разбере, че би желала след Елиса да продължи тя; поради това Емилия започнала веднага:

— Почтени дами, доколкото си спомням, в много от досега разказаните новели бе говорено как свещениците, монасите и духовниците изобщо все гледат да въведат душите ни в изкушение; и понеже колчем стане дума за това, не е възможно да се кажат толкова много неща, та да няма какво повече да се говори, към ония новели аз бих искала да прибавя друга, за един свещеник, който напук на всичко искал да склони една овдовяла благородна дама да се люби с него, без да държи сметка съгласна ли е тя, или не; а дамата, която била много умна, постъпила с него така, както му се падало.

Както всички знаете, едно време Фиезоле (чийто хълм се вижда оттук) бил голям и древен град; макар че сега е западнал, това не е попречило и днес Фиезоле да бъде седалище на епископ, както е бил от край време. Там, близо до главната църква, някаква благородна вдовица, на име мона Пикарда, притежавала имение с не голяма къща; понеже не била измежду най-заможните жени на тоя свят, тя прекарвала по-голямата част от годината в имението си заедно с двамината свои братя, които били и големи хубавци, и твърде благовъзпитани младежи. Тя ходела често на църква и тъй като била все още млада, красива и привлекателна, свещеникът така се влюбил в нея, че не знаел къде да се дене и какво да прави; след известно време смелостта му стигнала дотам, че сам казал на дамата какво иска от нея, помолил я да приеме неговата любов и да го заобича така, както и той обичал нея. Свещеникът бил мъж на години, но с младежки дух, бил още дързък и надменен, въобразявал си, че може всичко, и бил такъв мазник и противен човек, с такива неприятни и досадни обноски, че никой не го обичал; и ако все пак някой го търпял, дамата не само не можела да го понася, ами го мразела, както кучето ненавижда камъка. Поради това, бидейки умна жена, тя му отговорила така: „Месер, това, че вие ме обичате, може да ми бъде само приятно; аз също трябва да ви обичам и ще ви обичам на драго сърце, но и в моята, и във вашата любов не бива да има нищо нечестно. Вие сте мой духовен баща и свещеник, пък сте и пред прага на старостта; това би трябвало да ви кара да бъдете и почтен, и целомъдрен; от друга страна, аз не съм вече младо момиче, та да ми приличат такива работи; аз съм вдовица, а вие знаете каква честност се изисква от нас, вдовиците. Затова ви моля да ме извините, но аз никога не ще ви залюбя с такава любов, каквато вие искате от мен, и не желая да бъда обичана от вас по този начин.“