Джовани Бокачо - Декамерон

Тъй като тетивата му била съвсем опъната и не можел вече да издържа, свещеникът свалил наметалото си и го дал на Белколоре, а тя го прибрала и му рекла: „Отче, хайде да отидем в оная колиба, там никой няма да дойде.“ Така и направили. Свещеникът дълго се забавлявал с нея и я сродил с Господа Бога наш, дарявайки я с най-сладките целувки на тоя свят; после си тръгнал по подрасник, сякаш се връщал от сватбена служба, и се прибрал в църквата. Добре ама, като седнал и размислил, че ако ще цяла година да събира свещи и милостиня, пак няма да събере и половината на тия пет лири, той си рекъл, че е сглупил и почнал да съжалява, задето оставил наметалото; поради това се замислил по какъв начин да си го вземе обратно, без нищо да загуби. И тъй като не бил никак глупав, веднага се досетил какво да направи и успял, защото още на следния ден било празник и той пратил момчето на съседите при мона Белколоре с молба да му услужи с каменния си хаван, че бил поканил на обед Бингучо дел Поджо и Нуто Булиети и искал да им направи салца. Белколоре пратила хавана; но като станало време за обед и разбрал, че Бентивеня дел Мацо и Белколоре са седнали да се хранят, свещеникът викнал своя послушник и му рекъл: „Ще вземеш тоя хаван, ще го отнесеш на Белколоре и ще й кажеш: «Отчето ви благодари много и ви моли да му върнете наметалото, което онова момче остави като залог срещу хавана.»“ Послушникът взел хавана, тръгнал към дома на Белколоре и стигнал тъкмо когато тя и Бентивеня седнали на трапезата; послушникът оставил хавана и предал каквото му бил поръчал свещеникът. Като чула, че трябва да върне наметалото, Белколоре понечила да отговори, ала мъжът й я преварил и изръмжал: „Какво, ти си взела залог от отчето? Бог ми е свидетел, че ми идва така да те цапардосам, че да ти дам да се разбереш; веднага да го върнеш, че ще те вземат дяволите! Друг път да внимаваш: ако поиска нещо от нас, па ако ще и да е нашето магаре, да не си посмяла да му откажеш!“

Белколоре почнала да мърмори, но нямало какво да прави, станала, извадила от раклата наметалото, дала го на послушника и рекла: „Ще предадеш на отчето следното: «Белколоре каза и се закле, че вие никога вече не ще мачкате салца в нейния хаван, защото той не е за тая работа.»“ Послушникът се върнал с наметалото и предал на свещеника каквото му казала Белколоре. Свещеникът се засмял и отвърнал: „Като я видиш, да й кажеш, че ако тя не ми даде хавана, аз няма да й дам черяслото.“

А Бентивеня си помислил, че жена му е изрекла тия думи, задето й се скарал, та затова не им обърнал никакво внимание; Белколоре се разсърдила на отчето и му се сърдила чак до гроздобер; ала след като свещеникът й се заканил да я напъха право в устата на най-страшния Луцифер, тя така се изплашила, че му се отсърдила; това станало, кога почнали да мачкат гроздето и да пекат кестени, и те продължили да се утешават един друг. Вместо петте лири свещеникът заръчал да опънат нова хартия на нейния цимбал и да му окачат звънче, и Белколоре останала много доволна.

Каландрино, Бруно и Буфалмако тръгват да търсят хелиотроп по течението на Муньоне; Каландрино си въобразява, че го е намерил и се прибира у дома си с цял товар камъни; жена му почва да го ругае, той кипва и Я набива, а после разказва на другарите си онова, което те знаят по-добре и от него.

Когато Панфило завършил своята новела, с която така разсмял дамите, че те и днес все още се смеят, кралицата заповядала на Елиса да продължи, а тя, смеейки се, започнала така:

— Прелестни дами, не знам дали с моята новела, която е колкото правдива, толкова и забавна, ще мога да ви разсмея както Панфило; но ще се постарая.

В нашия град, където винаги е имало в изобилие какви ли не хора и обичаи, неотдавна живял един живописец на име Каландрино; той бил човек простоват, голям чудак и прекарвал по-голяма част от времето си с други двама живописци, единият от които се наричал Бруно, а другият — Буфалмако; и двамата били големи смешници, но били хора разсъдливи и остроумни и дружели с Каландрино, защото много се забавлявали с неговата глуповатост и постъпки. По същото време във Флоренция живял един много забавен младеж, голям хитрец, обичащ да обръща на смях всичко, с каквото се заемел, на име Мазо дел Саджо; щом научил за глупостта на Каландрино, той намислил да се позабавлява с него, като му скрои някоя шега или пък го накара да повярва в нещо необичайно и несъществуващо. Един ден той отишъл в църквата „Сан Джовани“ и там срещнал случайно Каландрино, който разглеждал най-внимателно новите фрески и дърворезбата над олтара; тогава решил, че и времето, и мястото са удобни да направи каквото бил замислил. Казал на един свой приятел какво възнамерявал да стори, двамата, се приближили до мястото, където Каландрино седял съвсем сам, престорили се, че не го забелязват и почнали да си говорят за свойствата на различните скъпоценни камъни, за които Мазо се произнасял с такава вещина, сякаш бил един от най-големите и най-известни познавачи на тия работи. Каландрино дочул разговора, вслушал се внимателно, разбрал, че каквото си говорели не е тайна, затова станал и отишъл при тях, от което пък Мазо останал много доволен. Мазо продължил да говори за същото и Каландрино го запитал къде се намират тия камъни с такива чудодейни свойства; Мазо отвърнал, че повечето от тях са в Берлиндзона 82 82 Берлиндзона — да не се смесва с град Берлиндзона. Това название е измислено от Бокачо на основата на един народен израз „berlingare“, означаващ „дрънкам на сит стомах“ или на „berrlingaccio“, което значи „велики четвъртък“. , в страната на баските 83 83 Страната на баските — измислена страна. , в една област, наречена Бенгоди 84 84 Бенгоди — название на една въображаема страна на благоденствието, плод на народната фантазия през Средновековието. , където хората връзвали лозите с наденици, а гъската струвала един грош, и с нея давали и по едно патенце; ама без пари; там имало цяла планина от настъргано пармезанско сирене, планината гъмжала от хора, които по цял ден варели само макарони и равиоли, и то в бульон от тлъсти петли, после ги хвърляли надолу и народът се надпреварвал кой повече да вземе; наблизо течал поток от вино вернача 85 85 Вернача — силно бяло или червено вино;сорт грозде. , ама от най-хубавото, и то без капка вода в него: такова вино никой не е пил досега. „Та това е страна за чудо и приказ! — възкликнал Каландрино. — Я ми кажи какво става с тлъстите петли, след като ги сварят?“ Мазо отвърнал: „Баските ги изяждат.“ Каландрино го запитал: „А ти ходил ли си там?“ Мазо отвърнал: „Питаш ме дали съм ходил. Ходил съм само веднъж, ама все едно, че съм бил там хиляди пъти.“ Каландрино продължил: „А колко мили има дотам?“ Мазо отвърнал: „Ами към хиляда, че и повече, и цяла нощ път, че и оттатък.“ Каландрино се смаял: „Брей, че това ще излезе комай по-далеч и от Абруцо.“ Мазо отвърнал: „Разбира се, ама не чак толкова!“