Джовани Бокачо - Декамерон

Гулфардо издебнал удобно време, отишъл при Гаспаруоло и му казал: „Налага се да свърша една работа, а ми трябват двеста златни флорина; бих искал да ми ги дадеш назаем със същата лихва, с която обикновено и друг път си ми давал пари.“ Гаспаруоло отвърнал, че е съгласен и му наброил веднага парите.

След няколко дни, както казала дамата, Гаспаруоло тръгнал за Генуа, а тя уведомила Гулфардо да отиде при нея и да й занесе двестата златни флорина. Гулфардо извикал своя другар и отишъл заедно с него при дамата; тя го очаквала и той побързал да й предаде в присъствието ла другаря си тия пари с думите: „Мадона, ето парите, дайте ги на мъжа си, когато се върне.“ Дамата ги взела, но не се досетила защо Гулфардо казал така; тя предположила, че го е сторил, за да ще би другарят му да забележи, че й ги дава като възнаграждение. Затова отвърнала: „Ще го сторя на драго сърце, но искам да видя колко са“; изсипала парите на масата, установила, че са двеста флорина, останала много доволна, прибрала ги и се върнала при Гулфардо; отвела го в своята стая и му доставила удоволствие чрез себе си не само тая нощ, ами още много нощи, докато мъжът й се завърнал от Генуа.

Щом Гаспаруоло си дошъл от Генуа, Гулфардо избрал такъв час, когато знаел, че той е заедно с жена си, отишъл при него и му казал пред нея: „Гаспаруоло, ония пари — сиреч двестате златни флорина, — които ми даде назаем преди известно време, не ми потрябваха, тъй като не можах да свърша, каквото бях намислил и за каквото ти ги поисках. Поради това аз веднага ги донесох и ги предадох на жена ти; моля те да заличиш моя дълг.“ Гаспаруоло се обърнал към жена си и я запитал получила ли е парите. Като се видяла натясно, тя нямало как да отрича и казала: „Да, получих парите, но забравих да ти кажа.“ Тогава Гаспаруоло рекъл: „Гулфардо, аз съм доволен; върви си с бога, ще ти уредя сметката.“ Гулфардо си отишъл, а изиграната дама предала на мъжа си позорното възнаграждение, което получила за своята низост. Така хитрият любовник се възползувал от алчната си любима, без да плати нищо от джоба си.

Енорийският свещеник на Варлунго спи с мона Белколоре, като оставя в залог наметалото си; после й поисква назаем един хаван и когато праща да си иска обратно наметалото, мона Белколоре му го връща с груби намеци.

И младежите, и дамите похвалили еднакво постъпката на Гулфардо срещу алчната за пари миланчанка; след това кралицата се обърнала към Панфило, усмихнала се, заповядала му да продължи и той започнал така:

— Прелестни дами, ще ми се да ви разкажа една новела, насочена против тия, дето непрекъснато ни обиждат, без ние да можем да им отвърнем със същото — сиреч против свещениците, които са се вдигнали на кръстоносен поход срещу нашите жени и си въобразяват, че покорят ли някоя, си спечелват такова опрощение на греховете и наказанията, сякаш са успели да вържат султана и да го закарат от Александрия в Авиньон 77 77 „… сякаш успели да вържат султана и да го закарат от Александрия в Авиньон…“ — т.е. при папата (виж Ден пети, т. 2). . А клетите миряни не могат да им отвърнат със същото, макар и да изливат гнева си, нахвърляйки се върху техните майки, сестри, приятелки и дъщери, и то с не по-малка ярост, отколкото свещениците нападат жените им. По тая причина аз искам да ви разкажа една селска любовна историйка, която не е толкова богата на думи, колкото е смешна със своя завършек; от нея ще можете да извлечете поуката, че не бива да вярваме на свещениците винаги и във всичко.

Та искам да ви кажа, че в село Варлунго — а то, както знаете или сте чували, се намира недалеч оттук — имало един свещеник; той бил як мъж и го бивало да обслужва жените и макар да не бил особено силен в четмото, все пак, когато неделя сутрин събирал енориашите си под бряста, съумявал да ги поучава с много хубави и свети слова; но още по-добре от всички предишни свещеници умеел да утешава жените на своите енориаши, когато мъжете тръгвала нанякъде; ходел чак в къщи да им носи икони, светена вода, угарки от свещи, като, разбира се, им давал и своята благословия.

Измежду всички свои енориашки, на които бил хвърлил око, най-много харесвал една, на име мона Белколоре; тя била жена на някакъв селянин, който се наричал Бентивеня дел Мацо, и била яка, хубава, мургава и снажна — с една реч, бивало я повече от всяка друга да върти хромела. Освен това тя умеела най-добре от всички да свири на цимбал и да пее: „Водата тече из оврага“, а когато потрябвало и да играе рида 78 78 Рида — селски народен танц, играе се в кръг. и балонкио 79 79 Балонкио — вид народен танц. , с хубава кърпичка в ръка, по-добре от която и да било измежду своите съседки. Затуй свещеникът се влюбил в нея толкова силно, че бил като обезумял и по цял ден друго не правел, ами ходел насам-натам, само и само да успее да я вади. В неделя сутрин, когато знаел, че и тя е дошла на църква, той полагал такива усилия да изпъкне като изкусен и голям певец, че запявал ли хвалебствен химн, гласът му проехтявал като магарешки рев, а кога я нямало, претупвал набързо цялата служба. Въпреки това свещеникът така успял да нареди работата, че никой — ни Бентивеня дел Мацо, ни съседите нищо не забелязали. А за да стане по-близък с мона Белколоре, от време на време й правел подаръци; пращал й ту връзка пресен чесън (той вадел най-хубавия чесън в селото) от своята градина, която сам обработвал, ту кошничка грах, ту връзка червен лук; понякога издебвал удобен момент и я поглеждал любовно изпод вежди, а тя се преструвала, че нищо не забелязва и продължавала да върви с благочестив и смирен вид, така че свещеникът нищо не успявал да направи.