Джовани Бокачо - Декамерон

После Каландрино си отишъл, а Бруно и Буфалмако се договорили какво да правят, като излязат за камъка. Каландрино едва дочакал неделята; щом съмнало, станал, викнал другарите си, минали през Порта Сан Гало, спуснали се към Муньоне и се пръснали да търсят камъка. Каландрино — нали бил най-нетърпелив — избързал напред, подскачайки ту на една, ту на друга страна, и щом зърнел някъде черен камък, грабвал го и го пъхал в пазвата си. Другарите му вървели зад него, като за очи и те от време на време вземали по някой камък. Не минало, много време, Каландрино натъпкал пазвата си с камъни, после повдигнал полите на своята дреха, която не била къса и тясна, както ги шият в Хенегау, 87 87 Хенегау (или Ено) — провинция във Фландрия. напъхал ги добре под колана си, та станали като голяма, широка торба, напълнил и нея, а след малко направил друга торба от наметалото си и почнал и в нея да слага камъни.

Като видели, че Каландрино се е натоварил с камъни и че наближава време за обяд, Бруно се обърнал към Буфалмако и, както се били уговорили, го запитал: „Къде е Каландрино?“ Буфалмако бил съвсем близо до Каландрино и го виждал много добре, но се огледал насам-натам и отвърнал: „Не знам, преди малко беше тук при нас.“ Бруно казал: „А бе до преди малко може да е бил тук, ама аз съм почти сигурен, че той вече се е прибрал у дома си и е седнал да обядва, а ние се блъскаме из Муньоне и търсим тия черни камъни.“ Буфалмако се обадил: „Ах, колко хитро ни изигра тоя човек! Докара ни тук, а ние, глупците, взехме, че му повярвахме! Та кой друг освен нас би се показал толкова глупавата да повярва, че тук, из Муньоне, може да се намери скъпоценен камък с такава чудодейна сила?“ Слушайки тоя разговор, Каландрино си въобразил, че е успял да намери камъка и че макар и да се намират съвсем близо, те не го виждат благодарение на чудните му свойства. Той се зарадвал извънредно много на своя късмет и решил да не им се обажда, ами да се прибере у дома си; затова се обърнал и се запътил към града. Като видял това, Буфалмако казал на Бруно: „Какво ще правим сега? Хайде да се прибираме!“ Бруно отвърнал: „Хайде! Кълна ти се обаче, че Каландрино никога вече не ще успее да ме измами; ако сега бях близо до него, както вървяхме цяла сутрин, така щях да го цапардосам с тоя камък по крака, че да помни цял месец, а и повече, кога се е опитвал да ме изиграе.“ Изричайки тия слова, той замахнал и запратил камъка право в крака на Каландрино, който изпитал такава силна болка, че подскочил и аха да извика, но си замълчал и продължил към града. Буфалмако взел едно камъче от тия, дето бил събрал, обърнал се към Бруно и му рекъл: „Виж какво хубаво камъче! Ех, да можех да улуча с него гърба на Каландрино!“ и запратил камъка с все сила в гърба на Каландрино. Те продължили така: единият казвал едно, другият — друго, и докато вървели покрай Муньоне, хвърляли камъни по Каландрино чак до Порта Сан Гало; щом наближили, оставили камъните, които носели, и се спрели да си поприказват с митничарите при вратата, които били предупредени отнапред за цялата работа, затова се престорили, че не са видели Каландрино и го пуснали да мине, а после почнали да се превиват от смях.

Каландрино не се спрял и продължил към дома си, който се намирал близо до Канто ала Мачина; съдбата така подпомагала тая шега, че докато Каландрино вървял край реката, а после и из улиците на града, никой не го заговорил, пък и той не срещнал кой знае колко хора, тъй като почти всички се били прибрали за обед. Така Каландрино влязъл със своя товар у дома си; не щеш ли, по същото време жена му, мона Теса — хубава и почтена жена, — излязла на стълбата; и тъй като била малко ядосана, задето Каландрино се забавил, щом го видяла, започнала да му се кара: „Най-сетне дяволът те накара да се прибереш у дома! Хората вече се наобядваха, а ти едва сега си идваш!“ Щом чул това, Каландрино разбрал, че не е невидим, останал много огорчен, кипнал и се развикал: „Ах, негоднице, защо си тук? Ти ме погуби, но кълна се, за всичко ще ти платя!“

После се качил в една стаичка, хвърлил целия товар камъни, който носел със себе си, спуснал се яростно към жена си, сграбчил я за плитките, блъснал я на земята и почнал да я тъпче, рита и бие с ръце и крака, където свари, и не оставил по главата й ни косъм недръпнат, ни по тялото й — кост неударена, въпреки че тя скръстила молитвено ръце и го молела за пощада.

След като се посмели със стражите, Бруно и Буфалмако последвали Каландрино, движейки се на доста голямо разстояние зад него; когато стигнали пред дома му, чули олелията от жестокия бой, дето той хвърлял на жена си, престорили се, че са току-що пристигнали и го извикали. Каландрино се показал на прозореца целия облян в пот, задъхан и зачервен, и ги помолил да се качат тозчас при него. Бруно и Буфалмако се направили, че не им се иска кой знае колко, но се качили, влезли в стаята, видели, че е пълна с камъни, видели още, че мона Теса ридае и се вайка в единия ъгъл с разкъсани дрехи, с разрошена коса, с подуто и посиняло лице; а в срещуположния ъгъл седял Каландрино, който бил разгърден и задъхан, сякаш капнал от умора. Те погледали, погледали, па го запитали: „А бе, Каландрино, каква е тая работа? Да не мислиш да зидаш нещо, че си струпал тия камъни?“ После продължили: „Какво е станало с мона Теса? Ти май си я бил; как може такова нещо?“ Ала Каландрино бил съсипан от тежестта на камъните, от яростта, с която пребил от бой жена си, от мъка по изпуснатото (както той си въобразявал) щастие, затова не можел да дойде на себе си и да им отвърне поне с една думичка, по тая причина Буфалмако почакал малко и отново го запитал: „Слушай, Каландрино, ако си имал други причини да се ядосваш, не биваше да ни мъчиш така, както направи; поведе ни да търсим оня скъпоценен камък, после изведнъж, без да ни кажеш нито «сбогом», нито «вървете по дяволите», ни заряза като някакви говеда край Муньоне и си тръгна; това много ни обиди, ама да си знаеш, че друг път вече не ще успееш да ни подмамиш!“