Джовани Бокачо - Декамерон

Аникино станал, грабнал една яка върбова тояга и се запътил към градината; когато наближил бора, Егано го забелязал, надигнал се и тръгнал срещу него, готвейки се уж да го посрещне с най-голяма радост. Но Аникино започнал да го ругае: „Ех, ти, коварна жено, ти дойде, а? Значи, наистина мислеше, че съм искал и искам да лепна тоя позор на моя господар? Бъди проклета!“ Вдигнал тоягата и започнал Да налага Егано. Егано, щом чул тия думи й видял тоягата, хукнал да бяга, без да се обажда, а Аникино продължавал да го гони и нарежда: „Бягай, бягай, престъпна жено, дано Бог те убие! Утре ще кажа всичко на Егано!“

Егано, след като изял не малко бой, се прибрал в стаята с възможната най-голяма бързина. Жена му го запитала дали Аникино е дошъл в градината, а той й отвърнал: „По-добре да не беше идвал; той помисли, че си ти, преби ме от бой с една тояга и ми наговори такива неща, каквито не са казвани на никоя развратна жена. Право да ти кажа, учудих се не малко, като чух, че той ти е наговорил всички ония неща с цел да ме опозори; очевидно е имал намерение да те подложи на изпитание, като е разбрал, че ти обичаш да се веселиш и забавляваш.“ Тогава дамата казала: „Слава Богу, че мен той подложи на словесно изпитание, а теб — на истинско; но мисля, че той би могъл да каже, че аз понасям думите много по-търпеливо, отколкото ти делата. Щом ти е толкова верен, трябва да го обичаш и зачиташ.“ Егано отвърнал: „Право казваш.“

Това му послужило като повод да се убеди, че жена му е честна и почтена и че Аникино е най-верният слуга, служил някога при благородник; вследствие на което, макар че после и той, и жена му се смели неведнъж над станалото заедно с Аникино, Аникино и дамата имали по-голяма възможност, отколкото може би биха имали, да вършат онова, що доставяло удоволствие и утеха и на двамата; и то дотогава, докато Аникино благоволил да остане в дома на Егано в Болоня.

Едип съпруг започва Да ревнува жена си; тя завързва парче канап на пръста си, за да разбере кога идва нейният любовник; съпругът й забелязва тая работа, но докато преследва любовника, жена му поставя в леглото вместо себе си друга жена; съпругът набива тая жена, отрязва й плитките и отива да се оплаче на братята на жена си; а те, като виждат, че казаното от него не е вярно, почват да го ругаят.

Всички били на мнение, че мадона Беатриче е прекалила със злорадото си лукавство, за да измени на мъжа си, и се питали какъв ли голям страх е брал Аникино, докато дамата го държала здраво за ръката, а той я слушал да разправя на мъжа си как той — Аникино, се стремял да спечели любовта й. Когато забелязал, че Филомена млъкнала, кралят се обърнал към Неифила с думите:

— А сега разказвайте вие!

Тя се поусмихнала и започнала:

— Прелестни дами, няма да ми бъде лесно да ви разкажа една хубава новела, от която да останете толкова доволни, колкото от тия, дето разказваха преди мен; но аз се надявам с Божия помощ да се справя добре с това задължение.

И така, вие трябва да знаете, че едно време в нашия град живял богат търговец на име Аригучо Берлингиери; от глупост (нещо, което търговците и днес продължават да вършат, и то ежедневно) той намислил да стане благородник посредством брак и се оженил за една млада жена, на име мадона Сизмонда, която никак не му подхождала. Понеже той пътувал много, както обикновено правят търговците, и стоял малко при нея, тя се влюбила в един младеж, на име Руберто, който я ухажвал доста отдавна; но след като станали близки и връзката с Руберто й доставяла голяма наслада, дамата вероятно не ще да се е възползувала от тая близост с нужната предпазливост, защото Аригучо, дали задето подочул нещичко, или пък усетил работата, но изведнъж се превърнал в безумен ревнивец; прекъснал своите пътувания, зарязал всичките си работи и се отдал едва ли не на едно-единствено нещо — започнал да упражнява над жена си най-строг надзор и дори не си лягал, преди да се увери, че жена му е вече в леглото; а мадона Сизмонда се измъчвала, защото нямало как да се вижда със своя Руберто.

Тя дълго мислила и премисляла какво да стори, за да се среща с него (а и той настоявал непрекъснато за това), и най-сетне измислила. Тъй като стаята й гледала към улицата, а тя забелязала неведнъж, че Аригучо трудно заспивал, но след това сънят му бил дълбок, намислила следното: към полунощ Руберто да дойде пред входната врата, тя да слезе да му отвори, да го въведе и докато мъжът й спи дълбоко, двамата да прекарат известно време заедно. И за да може да разбере кога е дошъл Руберто, без никой друг да усети, тя решила да пусне през прозореца един канап, чийто долен край да стига до земята, а другия му край да прекара по пода до леглото си, като денем го крие под бельото, а вечер го завързва за палеца на единия си крак. Тя заръчала да обяснят на младежа всичко с най-големи подробности и да му кажат, щом дойде, да дръпне канапа: ако мъжът й спи, тя ще пусне капана и ще слезе да му отвори, ако ли още не е заспал, тя ще издърпа канапа към себе си — значи, да но и чака.