Джовани Бокачо - Декамерон

Като чула това, майката отново зашумяла и занареждала: „Ех, дъще, какво приказваш? Кълна се в кръста господен, че тоя човек не заслужава такова отношение; трябва да убием това гадно и неблагодарно куче, което не е достойно да има за съпруга жена като теб! Това е то! И от калта да те беше измъкнал, пак не трябваше да постъпва така с теб! Бог да го убие, задето си принудена да слушаш дрънканиците на това търговче, измъкнало се изпод магарешките лайна на някакъв си пладнешки разбойник, от ония негодници, дето ходят с груби романьолски наметала, с дълги и широки гащи, със забучено на задника си перо; дето, щом съберат два-три гроша, хукват да се женят за дъщери на благородници, изкарват си някакъв герб и после разправят: «Аз съм от еди-кой си род. Моите роднини са направили еди-какво си!» Ах, колко хубаво щеше да бъде, ако моите синове ме бяха послушали! Та те имаха възможност да те омъжат много добре, и то със съвсем малка зестра, за един от графовете Гуиди; а какво направиха? Дадоха те на тоя хубавец, дето не се посвени да дойде и да каже посред нощ, че ти — най-хубавата и най-честна жена на Флоренция — си била блудница, като че ли ние не те познаваме. Истина ви казвам, ако ме послушате, трябва така да го наредите, че да ви запомни за цял живот!“ После се обърнала към синовете си и продължила: „Нали ви казвах, чеда мои, че това не е вярно? Чухте ли как милият ви зет, това жалко и нищожно търговче, се отнася със сестра ви? Ако бях на ваше място и той кажеше на мен, каквото разказа на вас, или извършеше това, дето е сторил, нямаше да се успокоя и нямаше да се почувствувам доволна, докато не го пратя на оня свят! И ако бях мъж, а не жена, нямаше да позволя друг да се заеме с тая работа! Убий го, господи! Убий тоя безсрамник, тоя жалък пияница!“

Тогава младежите се обърнали към Аригучо, наругали го здравата и накрая му заявили: „Тоя път ти прощаваме, защото си пиян, но отсега нататък, ако ти е скъп животът, да си отваряш очите, защото ха сме дочули нещо, ха сме ти платили и за това, което си извършил, и за онова, дето ще го извършиш.“ После си тръгнали, а Аригучо стоял като вцепенен, без сам да може да разбере дали действително е извършил това, или е сънувал; но нищо не казал и оставил жена си на мира. А тя, благодарение на своята съобразителност, не само избягнала надвисналата над нея опасност, ами направила така, че оттогава насетне можела да върши каквото си иска, без изобщо да се страхува от мъжа си.

Лидия, съпруга на Никострат, обича Пир; като доказателство за любовта й той иска от нея три неща; тя изпълнява и трите и освен това се забавлява с него пред Никострат, а после убеждава мъжа си, че каквото е видял, не е вярно.

Дамите толкова харесали новелата на Неифила, че не могли да се въздържат да не се посмеят и поговорят за тая случка, въпреки че кралят неведнъж ги приканвал да престанат, тъй като вече бил заповядал на Панфило да продължи; когато най-сетне утихнали, Панфило започнал така:

— Уважаеми дами, според мен, когато човек обича пламенно, няма такова нещо, колкото и да е трудно и опасно, което той да не се осмели да извърши. И въпреки че това вече бе доказано в много новели, аз все пак бих искал да го допълня с новелата, която възнамерявам да ви разкажа; в нея ще чуете за една жена, която в своите дела била подпомагана много повече от съдбата, отколкото от собствения си разум и съобразителност; по тази причина аз не бих посъветвал никоя от вас да последва примера на тази жена, защото съдбата не винаги е благоразположена, а и не всички мъже на тоя свят са еднакво заслепени.

В древния ахейски град Аргос, известен много повече с прославените си древни царе, отколкото със своите размери, живял някога един знатен мъж, наречен Никострат; той бил вече пред прага на старостта, когато съдбата му отредила за съпруга една достойна жена колкото красива, толкова и смела, на име Лидия. Бидейки знатен и богат човек, той държал голяма прислуга, имал много кучета и птици за лов, защото ловът бил негово любимо занимание; сред многобройните му слуги имало някакъв младеж на име Пир; той бил и приятен, и изящен, и голям красавец, пък и за всичко го бивало; Никострат го обичал най-много от всички и на него имал най-голямо доверие. Не щеш ли, Лидия взела, че се влюбила, безумно в тоя младеж и денем и нощем само за него мислела; а Пир, дали защото не забелязвал, че тя е влюбена в него, или защото не желаел, не й обръщал никакво внимание. Поради това душата на Лидия се изпълнила с непоносима мъка и тя решила каквото ще да става, но да му покаже, че го обича; затова извикала една своя прислужница, на име Луска, в която имала голямо доверие, и й казала следното: „Луска, от мен освен добрини друго не си видяла; именно поради това ти трябва да ми бъдеш вярна и да ме слушаш, затуй внимавай никой да не узнае, каквото ще ти кажа сега, освен човека, на когото ще ти заповядам да го съобщиш. Както виждаш, Луска, аз съм млада и кипя от сили, и имам всичко, каквото би могло да се пожелае; накратко казано, от едно само мога да се оплача, а именно, че годините на моя съпруг са прекалено много в сравнение с моите и по тази причина съм твърде малко задоволена с онова, в което младите жени намират най-голямо удоволствие. И тъй като и аз желая същото, каквото и всички останали жени, отдавна съм решила — щом съдбата се е отнесла толкова несправедливо към мен, отреждайки ми за съпруг такъв стар мъж — да не си навреждам сама, а да намеря начин и удоволствие да си доставя, и за здравето си да се погрижа. За да бъда задоволена във всяко отношение и в тая работа, както и във всичко останало, аз реших, че нашият Пир измежду всички други е най-достоен да ми го достави в своите обятия. Толкова много го обичам, че се чувствувам добре единствено когато го видя или когато мисля за него; не се ли събера с него колкото се може по-скоро, аз съм уверена, че ще умра от мъка. Затова, ако милееш за моя живот, намери начин да му кажеш за любовта, що изпитвам към него, а като отидеш при него, помоли го от мое име да дойде при мен.“