Джовани Бокачо - Декамерон

Неотдавна в Перуджа живял никакъв много богат човек на име Пиетро ди Винчоло, който се оженил, може би по-скоро с цел да измами ближните си и да опровергае мнението, което имали за него съгражданите му, отколкото по вътрешно желание; съдбата се показала толкова благосклонна към неговия вкус, че тая, която избрал за жена, се оказала яка, червенокоса и пламенна девойка, предпочитаща да има не един, а двамина съпрузи; ала вместо това тя попаднала в ръцете на човек, който мислел за всичко друго, но не и за нея. С течение на времето тя се уверила в това и виждайки, че е красива и млада, чувствувайки се бодра и пълна със сили, отначало много се ядосвала и почнали да си разменят с мъжа си най-обидни ругатни — изобщо не живеели като хората; но после се убедила, че ако продължава така, тая работа ще да навреди по-скоро на нея, отколкото да поправи негодността на съпруга й, затова си рекла: „Тоя негодник ме пренебрегва, за да може при цялата си порочност да шляпа с налъми по сухото; аз пък ще се постарая да прекарам с кораба някой друг по мокрото. Омъжих се за тоя човек и му донесох голяма и хубава зестра, като мислех, че е мъж на място и предполагах, че и той ще иска същото, каквото желаят и към което трябва да се стремят всички мъже; ако знаех, че не е истински мъж, никога нямаше да му стана жена. Но той знаеше, че аз съм жена; щом жените не му са по вкуса, защо се е оженил за мен? Такова нещо не се търпи. Ако не исках да живея като другите хора, щях да стана монахиня; но тъй като желая да живея истински, така както ми се ще, ако чакам той да ми достави радост и удоволствие, ще си остарея в напразно чакане, а като остарея и разбера какво съм изпуснала, ще има да съжалявам за погубената си младост; самият той ме тласка да търся утеха за младостта си и да се наслаждавам, също както и той се наслаждава; но моят стремеж към наслада е достоен за похвала, а неговият — за най-голямо порицание; аз ще наруша единствено законите, а той отива и против законите, и против човешката природа.“

Ето какви мисли почнали да спохождат (и то не веднъж и дваж) младата жена и за да изпълни скришом своите намерения, тя се сближила с някаква старица, която на пръв поглед приличала на света Вердиана, дето храни змиите; тя ходела на всяко отпущение на греховете с молитвеник в ръка, а колчем си отваряла устата, почвала да говори само за житиетата на разни светии и за раните на свети Франциск, та всички я имали за много свята жена. Младата жена издебнала удобен момент и разкрила своите намерения на старицата, а тя й рекла: „Дъще моя, един Бог знае (а той знае всичко), че ще постъпиш много добре; дори и да нямаше някаква друга причина, и ти, и всяка друга млада жена би трябвало тъкмо така да постъпвате, за да не си губите напразно младините, защото за всеки разумен човек няма по-голяма мъка от съзнанието, че си е пропилял времето. Та нали като остареем, освен да клечим край пепелта в огнището, за друго не ни бива? И ако има жени, които добре знаят това и могат да го докажат, то аз съм една от тях; едва сега, когато остарях, почнах да проумявам (и това ме кара не само да съжалявам, ами още да се мъча и терзая, макар и без полза) колко време ми е отишло на вятъра; макар и да не съм си губила чак толкоз времето (недей да мислиш, че съм била голяма наивница), аз все пак не направих всичко, за което имах възможност. Но сега, колчем си спомня за това и си помисля колко съм остаряла, та никой дори и не ме поглежда, един Бог знае колко тежко ми става. Виж, с мъжете подобно нещо не може да се случи; те се раждат годни да вършат хиляди други неща, а не само тая работа, и стават много по-опитни като остареят, отколкото докато са млади; а ние, жените, идваме на тоя свят само за тая работа и да раждаме деца — затова ни и зачитат. Ти може би не вярваш, че е така, но ще се убедиш, че това е самата истина, щом си помислиш, че ние сме винаги готови за тая работа, а с мъжете не е така; една жена може да изтощи много мъже, но многото мъже не могат да изморят една жена; та затова още веднъж ти казвам, понеже не сме родени за друго, ти ще постъпиш много добре, като го върнеш тъпкано на мъжа си, та после, като остарееш, душата ти да няма за какво да се сърди на плътта. В тоя наш свят човек получава толкова, колкото успее да грабне; това важи най-вече за жените, които много повече от мъжете трябва да използуват времето си, защото сама виждаш, че като остареем, никой не ни поглежда — ни мъж, ни дявол, и ни натикват в кухнята да си бъбрим с котките и да броим гърнетата и съдините, не стига това, ами ни се и подиграват, че и песен са ни съчинили: «За младите — сладките залци, за старите — горчивите» и разправят за нас какви ли не още работи. А сега, за да не ти губя повече времето в приказки, ще ти кажа, че в целия свят нямаше да намериш друг, на когото да се довериш и да ти бъде толкова полезен, колкото аз; знай, че аз не се страхувам да подскажа и на най-изискания как трябва да постъпи, че на тоя свят няма дебелак или грубиян, когото да не мога да обработя както си искам и да го накарам да направи каквото аз пожелая. Ти само ми посочи кой ти харесва, по-нататък аз ще имам грижата; едно нещо само искам да ти напомня, дъще моя: не забравяй, че съм бедна жена и че бих искала още отсега да вземеш участие във всички мои индулгенции и молитви, които ще прочета, та да може Господ Бог да ги приеме вместо свещи и кандила за упокоение душите на твоите близки покойници.“