Джовани Бокачо - Декамерон

Настаджо се сгодил и се оженил за нея на следващата неделя и двамата доживели щастливо до дълбока старост.

Та ето какво добро сторил причиненият от оная случка страх. А то не било единственото: всички коравосърдечни жени в Равена толкова се изплашили, че оттогава почнали да се отнасят много по-благосклонно към желанията на мъжете, отколкото преди.

Федериго дели Албериги се влюбва, но любовта му не е споделена и той пропилява цялото си състояние, ухажвайки своята любима; остава му един-единствен сокол и той го поднася вместо обед на своята дама, която му идва на гости; научавайки това, тя се влюбва в него, двамата се оженват и той забогатява.

Щом Филомена завършила своята новела, кралицата видяла, че оставало да говори единствен Дионео, но тъй като той запазвал своята привилегия, тя започнала весело:

— Сега е мой ред, скъпи дами, и аз ще изпълня на драго сърце задължението си, като ви разкажа една новела, която отчасти си прилича с предишната; ще ви я разкажа не само за да осъзнаете каква власт има вашата красота над благородните сърца, но и за да разберете, че вие сами трябва да дарявате любовта си там, където заслужава, а не да се осланяте винаги на съдбата, която я раздава не само неразумно, но често пъти — не и според заслугите.

И така, вие трябва да знаете, че не много отдавна в нашия град живял (и може би още е жив) един уважаван и влиятелен човек, на име Копо ди Боргезе Доменики, заслужаващ най-голяма почит и вечна слава не толкова заради благородната си кръв, колкото поради своите нрави и достойнства; когато станал на преклонна възраст, той често обичал да разказва на съседи и приятели за миналото и приказката му била по-хубава, по-свързана и по увлекателна, а и паметта му по-силна, отколкото у другите люде.

Между многото интересни историйки, той често разказвал, че на времето във Флоренция живял някакъв млад мъж, сина на месер Филипо Албериги, на име Федериго, който и по възпитание, и по познания във военните работи нямал равен на себе си сред младежите в цяла Тоскана. Както се случва с повечето благородни люде, той се влюбил в една знатна дама, на име мадона Джована, която по онова време минавала за една от най-прелестните и приятни дами във Флоренция; за да спечели любовта й, той участвувал във всички турнири и военни игри, уреждал празненства, раздавал какви ли не подаръци и пилеел пари, без да му мигне окото; но тя, бидейки колкото красива, толкова и честна, не обръщала внимание нито на онова, което се правело заради нея, нито на човека, който го вършел. Но Федериго продължавал да харчи повече, отколкото му позволявали средствата (без нищо да спечели), богатството му бързо се изчерпало и той обеднял; останало му само някакво малко имение, с дохода от което едва успявал да свърже двата края, и един сокол — ама един от най-хубавите в целия свят; Федериго бил все така влюбен до уши в своята дама, но като видял, че ако остане в града, няма да може да води предишния живот, както би искал, той се преселил в Кампи, където се намирало имението му. Там всеки път, щом имал възможност, той ходел на лов за птици и понасял най-търпеливо своята бедност, без да моли никого за помощ.

Не щеш ли, докато Федериго изпаднал в крайна бедност, един прекрасен ден мъжът на мадона Джована се разболял и виждайки, че скоро ще умре, взел мерки да си направи завещанието. Той бил много богат човек и определил за свой наследник единствения си син — който бил вече пораснал, — после се разпоредил, в случай че синът му умре, без да остави законно потомство, цялото му богатство да бъде наследено от мадона Джована, която той много обичал; след като свършил тая работа, той склопил очи. И така, мадона Джована овдовяла и както е прието от нашите дами, всяка година през лятото отивала със сина си на село, в някакво свое имение, което се намирало съвсем наблизо до имението на Федериго. Момчето си играело с птиците и кучетата и станало така, че покрай тях почнало да се сприятелява с Федериго; то неведнъж се възхищавало на чудесния полет на сокола и много му се прищяло тая птица да стане негова, но не се осмелявало да я поиска, защото виждало какво представлява тя за своя стопанин.

Не щеш ли, един ден момчето се разболяло и майка му се стопила от мъка, защото то било единственото й чедо и тя го обичала най-много от всичко; тя стояла от сутрин до вечер край постелята му, непрекъснато го утешавала и се чудела как да му угоди; питала го непрекъснато не желае ли нещо, молела го да й каже какво иска, обещавайки, че стига да може, ще направи каквото трябва, за да му го достави. Тя продължавала да го пита и моли и накрая момчето промълвило: „Мамо, ако ми помогнете да получа сокола на Федериго, сигурен съм, че скоро ще оздравея.“ Като чула това, мадона Джована се постреснала и почнала да обмисля как да постъпи. Тя знаела, че Федериго я обича отдавна, а тя не го била удостоила дори с поглед, затова си рекла: „С какви очи бих могла да пратя някого или да отида сама при него с молба да ми даде своя сокол? Та нали всички казват, че от тоя сокол по-хубав няма и не е имало, че тоя сокол го и прехранва? Как мога да си позволя такова нещо и да лиша тоя порядъчен човек от единствената утеха, която му е останала?“ Измъчвана от подобни мисли, тя не знаела какво да отговори на сина си и замълчала, макар и да била напълно уверена, че само да помоли Федериго, той веднага ще й даде сокола. Най-сетне обичта към сина й взела връх и тя решила да задоволи неговото желание, но си рекла, че няма да праща другиго, а ще отиде лично при Федериго, пък да става каквото ще; затова се обърнала към сина си с думите: „Успокой се, сине, и гледай да оздравееш колкото се може по-скоро; аз ти обещавам, че утре, щом съмне, първата ми грижа ще бъде да отида и да ти донеса сокола.“ Момчето се зарадвало и още същия ден се почувствувало малко по-добре.