Джовани Бокачо - Декамерон

Щом изслушал молбата на дамата и разбрал, че не може да й услужи, тъй като бил поднесъл сокола, за да я нагости, Федериго се разплакал пред нея и дълго не можал да продума; дамата си помислила, че той се е разплакал не от друго, а от мъка, задето ще трябва да се раздели със своя сокол, и решила да заяви, че се отказва от молбата си, но все пак успяла да се сдържи и зачакала Федериго да се успокои и да й отговори. Той започнал така: „Мадона, след като се влюбих във вас, защото такава бе Волята Божия, съдбата в много случаи не се показа благосклонна към мен и аз неведнъж роптаех срещу нея; но миналите неща са дребна работа в сравнение с това, което тя ми поднася сега, и аз никога не ще се помиря с нея, като си помисля само, че вие едва сега престъпихте прага на бедната ми къща, която не удостоявахте с вашето внимание, докато беше богата, че вие ме молите за един незначителен подарък, а съдбата направи така, че да не мога да ви го дам; сега ще ви обясня накратко защо. Щом разбрах, че ваша милост е благоволила да обядва с мен, имайки предвид вашите достойнства и добродетели, сметнах за необходимо да ви поднеса (според моите възможности и както вие заслужавате) такова ястие, което да е много по-скъпо, отколкото блюдата, които се поднасят на други хора. Сетих се за моя сокол (който вие поискахте), за всички негови качества и реших, че той може да бъде достойно за вас ястие; затова днес той ви беше поднесен, изпечен на шиш; помислих си, че съм го употребил по най-полезен начин, но сега, като разбрах, че сте искали да го притежавате в съвсем друг вид, изведнъж ми стана много мъчно, задето няма как да ви услужа, и ми се струва, че никога не ще намеря покой.“ Като доказателство за своите думи той наредил да хвърлят пред нея перушината, краката и клюна на сокола.

Дамата, след като го изслушала и видяла останките от сокола, отначало го упрекнала, задето е заклал такава птица, за да я поднесе на една жена, после почнала да хвали мислено голямото му великодушие, което бедността не успяла да засегне; но тъй като видяла, че не ще получи сокола и се разтревожила още повече за здравето на своя син, тя се сбогувала с Федериго и се прибрала; след няколко дни, дали от мъка, задето не получила сокола, дали от самата болест — момчето се поминало, а майката била съкрушена от скръб.

Живяла тя известно време потънала в сълзи и дълбока печал, но понеже била богата, пък и млада, братята й на няколко пъти я убеждавали да се омъжи повторно; мадона Джована нямала такива намерения, ала тъй като те продължавали да настояват, тя си спомнила за достойнствата на Федериго и последната му проява на великодушие, когато заклал оня прекрасен сокол, за да я нагости както подобава, и рекла на братята си: „Ако се съгласите, бих си останала на драго сърце сама, както съм сега; но щом искате да се омъжа, знайте, че или ще взема Федериго дели Албериги, или никой друг.“ Братята й почнали да й се подиграват: „Ама че си глупава! Как можеш да искаш да се омъжиш за човек, гол като тояга?“ Но тя възразила: „Вижте какво, братлета: знам много добре, че казвате самата истина; ала аз предпочитам мъж, нуждаещ се от богатство, отколкото богатство — нуждаещо се от мъж.“ Щом чули какво е намислила, познавайки много добре достойнствата на Федериго, братята решили да изпълнят желанието на сестра си и я омъжили за него, въпреки че той бил обеднял, като й дали за зестра цялото нейно имущество. Така Федериго се оженил за любимата си жена, получил и голямо богатство, което почнал да стопанисва много по-разумно, отколкото преди, и двамата прекарали най-радостно и весело до края на дните си.

Пиетро ди Винчоло отива да вечеря вън от дома си; жена му поканва при себе си някакъв младеж; Пиетро се прибира и тя скрива своя любовник под един кош за пилета; Пиетро й разказва, че в къщата на Ерколано, където бил поканен на вечеря, намерили някакъв младеж, скрит там от жена му; жената на Пиетро се възмущава от жената на Ерколано; за зла участ едно магаре настъпва по пръстите младежа, дето е скрит под коша; Пиетро изтичва натам, вижда младежа и се уверява в измяната на своята съпруга, с която в края на краищата се сдобрява поради своя порок.

Кралицата завършила своята новела и когато всички започнали да славят всевишния, задето възнаградил Федериго заслужено, Дионео, който никога не чакал нареждане, започнал така:

— Не мога да разбера защо хората се смеят повече на лошите, отколкото на добрите дела, особено тогава, когато първите не ги засягат: дали поради някакъв случаен порок, последица от непристойните нрави на смъртните, или поради вродена слабост на човешката природа. А тъй като задължението, с което се нагърбих преди и което съм готов да поема и сега, не преследва друга цел, освен да прогони вашите скърби и да ви развесели и разсее, аз ще ви разкажа, влюбени дами, една новела, чието съдържание не е чак толкова пристойно; но ще ви я разкажа, защото ще ви разсмее, пък вие, докато я слушате, ще постъпите по следния начин, както обикновено правите, влизайки в някоя градина: ще протегнете нежната си ръчица да откъснете розата, а бодлите ще оставите; точно така ще постъпите и в тоя случай: ще оставите постигнатия от зла участ недостоен мъж да се пържи в собственото си безчестие, ще се смеете весело на любовните хитрини на неговата съпруга и ще изпитвате състрадание към чуждата мъка там, където е необходимо.