Джовани Бокачо - Декамерон

На следната утрин мадона Джована извикала още една жена и тръгнали уж да се поразходят до къщичката на Федериго, а като стигнали там, наредила да го извикат. Тъй като времето не било благоприятно за ловуване (той не бил излизал на лов и предните няколко дни), Федериго се намирал в градината си, където се занимавал с разни свои работи; щом чул, че го търси мадона Джована, той се смаял, зарадвал се и хукнал нататък, а тя, като го забелязала, се запътила към него с най-приветлива усмивка; Федериго я поздравил най-почтително и тя му отвърнала: „Здравей, Федериго!“ После продължила така: „Аз дойдох да те възнаградя за всички загуби, които ти понесе заради мен по времето, когато ме обичаше повече, отколкото трябва; чуй каква ще бъде моята награда: аз съм намислила да обядвам днес при теб, заедно с тази моя дружка“ Федериго отвърнал: „Мадона, не си спомням да сте ми причинили някаква загуба; напротив, вие сте ме дарявали с толкова добрини, че ако някога съм представлявал нещо, то се е дължало на вашите добродетели и на любовта, що изпитвах към вас; искам да ви уверя (макар да сте дошли на гости на един бедняк), че вашето любезно посещение ми е много по-скъпо днес, отколкото щеше да ми бъде, ако можех отново да харча толкова, колкото харчех по-рано.“ След тия слова той се смутил, поканил я в къщата, а сетне я извел в градината и тъй като нямало кой да я забавлява, рекъл й: „Мадона, понеже няма кой друг да ви прави компания, докато се разпоредя да приготвят обеда и да сложат масата, при вас ще постои тая добра женица; тя е съпруга на моя ратай.“

Макар и да бил изпаднал в крайна бедност, Федериго все още нямал ясна и пълна представа за окаяното положение, до което го довело безмерното му разточителство; той осъзнал това едва тая сутрин, след като не успял да намери нищо, за да почете както трябва достойната дама, от любов към която преди канел толкова много хора. Обзет от безкрайна мъка, той се въртял като луд из къщата и проклинал злочестата си орис, понеже не успял да намери нито пари, нито поне някакви вещи, та да ги заложи; времето напредвало, Федериго държал на всяка цена да угости по достойнство благородната дама, но не искал да се обърне за услуга към никого, дори и към своя ратай; по едно време погледът му срещнал собствения му скъп сокол, който дремел в стаята върху стойката; и понеже не разполагал с друго, Федериго опипал сокола, видял, че е доста тлъстичък и решил, че птицата може да стане достойно за дамата ястие. Без да му мисли много, той взел, че му извил врата и наредил на слугинята си да го оскубе и приготви добре, а след това да го изпече на шиш; после Федериго послал масата с единствената белоснежна покривка, която му била останала, завърнал се усмихнат при дамата и я поканил на трапезата, защото скромният обед бил готов. Тя седнала на масата заедно със своята придружителка, Федериго ги обслужвал най-старателно и двете изяли клетия сокол, без да знаят каква птица са им поднесли.

Като станали от трапезата, те прекарали известно време в най-приятен разговор, после дамата решила, че е дошло време да му обясни причината за своето посещение; затова тя се обърнала към него, говорейки му ласкаво така: „Федериго, ако ти все още помниш твоето минало и моето честно отношение към теб, което ти сигурно си смятал за проява на жестокост и надменност, аз съм уверена, че като разбереш истинската причина за посещението ми, ще се смаеш от моята самонадеяност; но аз съм убедена, че ако ти имаше деца и познаваше силата на родителската обич, би ме извинил, ако не напълно, то поне отчасти. Ала ти нямаш деца, а аз имам едно момче и не мога да направя изключение от майчинския дълг, присъщ на всички майки; затова, подчинявайки се на този дълг, налага ми се против волята ми и против всякакво благоприличие и пристойност да се обърна към теб с молба да ми подариш нещо, което аз знам, че ти е безкрайно скъпо, и то с право — та нали, след сполетялата те зла участ, то ти е едничкото удоволствие, едничко развлечение и утеха; подаръкът, който искам от теб, е твоят сокол; момчето ми просто лудее по него и ако не му го занеса, боя се болестта му да не се влоши толкова много, та да последва нещо, вследствие от което да загубя чедото си. Затова те моля (но не в името на любовта, що изпитваш към мен и която с нищо не те задължава, а в името на твоето благородство, което ти посредством твоята щедрост прояви повече от всеки друг) да ми подариш сокола, за да мога пък аз да кажа, че благодарение на тоя дар съм успяла да спася живота на сина си и че се чувствувам навеки твоя длъжница.“