Ален Бомбар: Да оцелееш…

Тази непоносима тревога продължи дванайсет часа.

Няколко пъти гърбът на рибата меч закачи дъното на лодката. Но и тя сякаш се боеше от мен. Нито веднъж не посмя да нападне „Еретик“ откъм носа. Спускаше се срещу ми и тъкмо да ме докосне — рязко се отклоняваше. Забелязах, че се страхува… Може би също толкова, колкото и аз.

Не спира да вали като из ведро. Под този потоп аз съм принуден да опъвам палатката над главата си. Водата се събира на покрива. Вече заплашва да разруши и моя подслон, тъй здраво опъва колчетата. Принуден съм да изхвърлям зад борда насъбралата се течност. Малцина могат да си представят каква мъка е за корабокрушенеца, когато се вижда принуден да изхвърли водния си запас. Сега дори и без акули, без страховитата риба меч е невъзможно да се спи. Вали непрестанно. Трудно може да си представи човек колко е натрапчива тази вода, която се изсипва върху палатката и се промъква от всички страни през най-малките дупчици.

Петък, 14 ноември. — Последните четирийсет и осем часа страдах повече, отколкото през всичкото друго време. Бурята беше кратка, но силна. При това продължава са вали като из ведро и всичко е прогизнало. Духът ми още се крепи, но започвам да се уморявам физически от тази непрестанна влага — няма слънце и нищо не съхне.

Нощес след мен се втурна една гигантска вълна, понесе ме с шеметна скорост, заля отново „Еретик“ и счупи гребното кормило. Лодката тутакси се извърта и ветрилото ми заплющява зловещо, изопвайки застрашително несръчния ми кърпеж. Хвърлям се напред, за да снема ветрилото, но паднах и раздрах палатката при единия колец. Непоправимо скъсване, и то тъкмо когато ми предстоеше да посрещна щурма на вълните. Спускам и двете плаващи котви. „Еретик“ послушно обръща гръб в обичайната посока и застава с лице срещу неприятелските сили, които я нападат непрестанно. Усещам се физически изтощен и залагайки всичко на карта, решавам да си дам почивка, която ми е крайно необходима. И тъй, затварям плътно палатката и решавам да спя двайсет и четири часа независимо от изненадите на времето или стихиите.

Изстъпленията на океана траяха десетина часа, през които моята орехова черупка се държа прекрасно, но голямата опасност не беше отминала. Тя се появи чак когато вятърът намаля и остави морето, да вилнее само. Когато вятърът и морето заедно отприщят силите си, вълните, сякаш стегнати в железни юзди, бягат, без да се разбиват, ала щом останат сами на себе си, сякаш много по-трудно укротяват гнева си: те рухват с цялата си тежест, смазвайки всичко по пътя си.

Събота, 15 ноември, 13 ч. и 30 мин. — Използвам дъжда, за да пиша малко. Остават ми само две кормилни гребла. Дано стигнат. От вчера от 10 часа вали като из ведро. Нито лъч слънце. Мокър съм до кости. Всичко е прогизнало. Невъзможно е да подсушиш каквото и да било. Спалният ми чувал е заприличал на парцал за дъски. Невъзможно да определя местоположението си. Нощес времето беше такова, че в един момент се попитах дали не е дошъл краят ми. За щастие вятърът, който духа, е наистина пасат. Напредвам добре, дори прекалено бързо от време на време. Дали не е опасно за ветрилото ми?

Същия ден се състоя една битка, която аз нарекох битка между синьото и черното и която ми се стори истинско космическо сражение между хубавото и лошото време. Беше започнало от запад, от една синя точка, голяма колкото шапка на полицай, както се казва в песента. Не допусках, че това може да има някакви последствия. Черните облаци — плътни и черни като гъсто мастило, сякаш съзнаваха силата си и настъпваха, без да бързат да щурмуват това нещастно късче лазур. Ала синевината разпери криле и малко по малко черното намаля, възцари се хубавото време. На края, към четири часа следобед, синьото победи като по чудо. Господи, какво хубаво нещо е слънцето! Целият съм в пъпки, ала грее слънце! В същност започваше най-мъчителният период от плаването.

Нямах представа къде се намирам. Лодката ми приличаше на истинско бойно поле. Бурята беше отнесла шапката ми и срещу слънцето на тропиците нямах друго освен една тънка брезентена качулка, крайно недостатъчна за такъв зной. Палатката ми беше раздрана на две места и макар самата лодка да не бе пострадала, отвътре всичко се бе просмукало със солена вода.

С благодарност приветствувах победоносното слънце, когато се появи на 16 ноември. Очаквах да сложи край на всички мъки, които непрестанната влага ми причиняваше. Тогава още не знаех, че именно то щеше да ме подложи на най-страшните изпитания в продължение на ужасните двайсет и седем дни, които последваха.