Ален Бомбар - Да оцелееш…

На 23-и — четвъртък, нищо не съм писал в дневника си, защото нямах време — цял ден се занимавах с шивачество. Вятърът се бе вдигнал в нужната посока — тъкмо североизточният пасат трябваше да ме отведе чак до Антилските острови. Съдбата, както е известно, обича да се шегува: едва се бе закрепил вятърът и ветрилото ми се съдра — това мое вярно ветрило, което ме бе откарало от Монако до Канарските острови. Kато тръгвах, бях решил да си служа с него възможно най-дълго и да го заменя с новото ветрило, което носех, едва в деня, когато то вече нямаше да може да изпълнява предназначението си. Но не мислех, уви, че това ще се случи толкова скоро! И тъй, спускам аз плаващата котва, свалям ветрилото и закрепвам новото на реята. Половин час по-късно силен вятър го отнася; виждам как се вдига нагоре като хвърчило, отлита и се забива малко по-далече във вълните. Бе повлякло със себе си всички въжета, които го прикрепваха, шкота и флага включително.

И тъй, пак опирам до моето старо съдрано ветрило и примирен започвам да го шия. Разполагам само с най-обикновена черна макара и най-обикновени игли. Не мога да простра пред себе си цялото ръкоделие, много е тясно. Трябва малко по малко да напредвам в скъсаното, както напредвах сред вълните, както щях да напредвам във времето. До вечерта едва успявам да свърша; доста уморен и тъй като не желая да подлагам ръкоделието си на прекалено тежки изпитания — все пак то ми е последното и не искам да оставам и без него, — аз спускам плаващата котва и си лягам; понякога трябва да знаеш да губиш и ценни часове.

Засега вълните са високи и бели на върха. Морето се смее и си показва зъбите като капризно палаво дете. И тъй като човек крие страха си пред децата, аз вдигам закърпеното си ветрило. Около мен се появяват големи зелени и сини петна. Риби. Река ли да посегна, те бързо се отдалечават, гмуркат се и изчезват в морските дълбини. Все пак трябва да успея да хвана риба. През целия този 24 октомври се мъча да закривя острието на ножа — бавно, без да го чупя, използвайки плоското си гребло като наковалня. Тогава завързвам с връв дръжката на ножа си за края на греблото, за да се опитам да улуча първата риба, която ще се доближи край мен. Всяко нещо на борда може да послужи за вързалка — някоя вратовръзка, връзки за обувки, някой колан, въжета… Корабокрушенецът все ще намери нещо. Докато се мотаех с тези си занимания, за моя почуда над главата ми прелитат и няколко птици. Бях убеден, че щом се отделя от брега, няма да ги видя вече. Още един предразсъдък на сухоземеца. Нямаше ден, в който да не забележа птици. Една от тях сякаш се бе привързала към мен: всеки ден от моето пътуване, та чак до края тя идваше към четири часа да направи няколко кръга над „Еретик“.

Събота, 25 октомври, след като само бях ранил няколко риби, аз извадих първата златоперка от водата. Бях спасен: вече имах и храна, и питие, и стръв, и въдици, защото зад кукообразния оперкулум 2 2 Третата кост от хрилните капачета, съставени от предкапачната, междукапачната и подкапачната кост. Б.пр. се намираше великолепна естествена въдица, която се среща в гробниците на предисторическия човек и чиято употреба аз отново въведох.

Първата ми въдица беше готова. Сега всеки ден щях да имам богата и пребогата трапеза. Нямаше да зная повече ни глад, ни жажда. Тъкмо това беше най-голямата ерес в моето положение на корабокрушенец.

Вятърът духаше непрестанно. Не свалях ветрилото ден и нощ — вече нямаше острови, които да избягвам, оставях се на въздушното течение, което ме тласкаше, и плавайки с истински попътен вятър, аз се носех по диплещите се пред мен вълни. Тъй както скоростта дава равновесие на велосипедиста, така и те ми носеха сигурност; защото при всяко спиране вълната удряше силно по задната преграда, разбиваше се и ме заливаше. Тогава ме обзе чувство, което би могло да се нарече „тревога за съоръженията“, тревога и страх, че съоръженията ми няма да издържат и най-вече кърпеното ми ветрило.

Когато още на втория ден от тръгването си се измокрях пелият, аз открих, че дрехите, макар и мокри, задържат телесната топлина. Бях облечен като най-обикновен корабокрушенец — с панталон, риза, пуловер и сако.

Опитът ме научи да не се смея на булонските събирачки на миди и скариди, които обличат най-топлата си рокля, обуват най-дебелите си вълнени чорапи, най-затворените си обувки и тъй влизат в морето.

Втората седмица започна с празник, който леко ми помрачи настроението. Рожденият ми ден. Когато пристигнах в Барбейдос и ме питаха за възрастта ми, бях свикнал да отговарям: