Ален Бомбар: Да оцелееш…

„Като си помисля, че на сушата има хора, които отдават значение на облеклото си… Като си помисля, че има хора, които водят редовен живот… А аз живея ден за ден, водя се по слънцето, върнал съм се към примитивния живот.“ Още се вълнувам, като препрочитам дневника си от дните, когато съм започвал да се изтощавам, защото виждам как почеркът ми непрекъснато се е менил. Личи самотата — все по-мъчителна, все по-натрапчива. Дневникът ми се превърна в единствения ми събеседник. Докато в началото изписвах по страница, страница и половина, сега „изхабявах“ всеки ден от две до три страници и половина.

9 ноември. — Вятърът, който и без това не бе слаб, още повече се засили.

Това е чудесно! Летя с пет възла! Дано да издържи за-кърпеното ми ветрило!

При това тази нощ здравата се „наквасих“, но няма ли да заплатя скъпо това увеличение на скоростта? Ако загубя ветрилото си, заплашва ме принудителен застой.

Днес, ако броим и деня на тръгването, е четвъртата ми неделя в морето. Надявам се да прекарам само две още във водата. Да мине и утрешният ден и може би ще мога да кажа „следващата седмица“.

Отново се сблъсках с ужасната опасност, която ме грозеше непрестанно: една вълна заля наполовина лодката и едва не я обърна. Ако и това се случеше, то значеше сигурна смърт.

Противно на очакванията, страхът ме завладява, все повече и повече. Какво като съм прекарал двайсетина дни в морето? Една вълна ми е достатъчна — една единствена! Това, че нищо не се случи през тези двайсет дни, не променя нещата. Аз завися от прищявката на една вълна — винаги, винаги, до последния ден! Ако се случи след десетина дни, ще съм поне по пътя на корабите, но сега не мога да се надявам на нищо.

Отдавна бях забелязал, че над морето се е възцарило странно спокойствие, сякаш олио се бе изляло, и изведнъж извиках: дъжд, дъжд, иде дъжд!

Много преди да завали, се бях съблякъл, за да мога най-после да измия тялото си от всичката сол, която го покриваше. Седнах на планшира, опънах на коленете си палатката, сложих между краката си една голяма надуваема гумена седалка, която можеше да ми служи за седемдесетлитров мех, и зачаках. Отначало се зададе шум, напомнящ дращенето на сол, шумът от вода, която пада върху друга вода. Смазани от небесния порой, вълните престанаха да се разбиват. Вятърът задуха силно чак когато облакът ме стигна. Облакът бавно настъпваше, тласкан от висока отвесна вихрушка, разперена ветрилообразно от малък циклон. Най-после дъждът плисна и напълни за миг палатката ми, която се огъваше между нозете ми от тежестта. Опитах първата вода. Ужас! Изхвърлих я обратно в морето, защото се бе осолила от солта на палатката. Щом измих, макар и да миришеше ужасно на гума, течността ми се стори истинско вълшебство. Измих и тялото си с наслада. Този тропически дъжд беше кратък, но обилен. Осигурих си вода не само за през деня, но и събрах петнайсетина литра в моята възглавничка-мех. Под главата си щях да имам възглавница — запаса ми от вода, който всяка нощ щеше да ми дава сигурност за утрешния ден. Защото, дори да останех без храна, дори да не смогнех да ловя риба, щях да имам поне какво да пия.

Цели двайсет и един дни не бях пийвал нито капка сладка вода, ако не се смята сокът от изстискваната риба. Следователно няма абсолютно никакво съмнение, че в продължение на двайсет, двайсет и един дни, дори и повече (защото можех да издържа и повече) корабокрушенците могат да издържат без сладка вода. Все пак провидението щеше да ми спести тежкото изпитание — отново да пия този блудкав сок от риба.

Напразно се бях опитвал да изпера солта от дрехите и завивките си. Уви! Трябваше да си остана докрай „соленоводен човек“, както се изразяват полинезийците, защото сол и само сол се наслояваше по мен чак до края на пътешествието.

Към два часа следобед, тъй както тихо и мирно си четях, Есхил, някакъв силен удар изневиделица се стовари върху гребното ми кормило.

„Я, акула!“ — помислих си аз и се обърнах. Тогава забелязах една голяма риба меч, която изглеждаше в лошо настроение. Раздразнена, с щръкнала тръбна перка, тя ме следваше на около шест метра. Правейки финтове около моята лодка, тя бе ударила кормилото. Само леко да я бях ранил, щеше да се оттегли, за да ме нападне отново, което означаваше край за „Еретик“! Освен това, докато поставях стрелата на харпуна си малко припряно, направих едно погрешно, движение и тя падна в морето. А нямах друга. Останах без оръжие. Тогава закрепих туристическия си нож към подводната пушка и набързо си направих шик, решен скъпо да продам живота си, ако бъда нападнат.