Ален Бомбар - Да оцелееш…

Неделя, 16 ноември. — Вече четири седмици, откак съм тръгнал. Цял месец. За първи път от четири дни насам успях да отбележа и измеря ширината си. Малко се страхувах, но напразно — останал съм на седемнайсети паралел (по-точно на 16°59’). Отлично! Значи ще избирам между Гваделупа, Монсерат и Антигуа. Що се отнася до датата на пристигането, трябва да е между събота — 22, и събота — 29 ноември. Това са горе-долу двете граници, освен ако не изскочи някоя изненада. Хубаво слънце, голяма жега, много пръски.

Събота, 22 ноември. — Съвсем слаб вятър. Пъпля като костенурка. При такъв ход ще са ми нужни още най-малко осем дни. Тези дни, както и предполагах, много ми натежават. Без да искам, търся хоризонта. Невероятно е колко облаците могат да приличат на земя! А зная много добре, че е невъзможно да видя земя преди понеделник! Да я видя! Веднъж да я видя! Птиците от островите стават все по-многобройни. Ако това можеше да означава нещо! Все още не се вижда кораб. Малко ветрец, за бога!

Неделя, 23 ноември. — Шеста седмица в морето. От югоизток ми се кани една от онези гръмотевични бури. Невероятни крайности, средно положение няма: или жизнерадостно слънце без ни едно облаче, или много лошо време. Бурята приближава. Какво ли ще стане с мен? Но в края на краищата не се кахъря много. Ако ще да е и ураган! По-далече от сушата не мога да бъда.

От край до край на хоризонта, отляво надясно, зад мен — мастилена линия, сякаш теглена с конец, не даваше на слънцето да изгрее. Времето застудяваше бавно. Подобно на желязна завеса, черното сякаш отново завладя небето. До прииждането на облаците аз не усещах и най малкото увеличение на вятъра. Морето си оставаше спокойно и мислех, че мога да не снемам ветрилото си и да устоя на бурята, която идеше. Но един добре известен ми шум, приличен на картечен огън, забоботи отново. От облака валеше като из ведро, сякаш хиляди шишарки пращяха в огъня. Най-сетне ураганът връхлетя над мен! Странно явление, което вече съм описал. Духна бесен вятър, който се таеше под крилете му, макар циклонът да не зависеше от него. Бях решил да се възползвам от напора му, за да напредна и да не свалям ветрилото, докато мога, готов да го пусна, щом забележа, че вятърът става неудържим. Тогава посред бял ден се спусна нощ. От камшиците на водните капки по повърхността ветрилото ми се изду до пръсване. Беше кратко, но и ужасно! Цял час, с вързано за китката ми въже, аз се носех сред развилнелите се стихии. Тайфунът отмина, но въжето ми разкървави ръката. Щом опашката на облака се отдалечи, вятърът секна, внезапно изчезна. За първи път, откак бях напуснал Канарските острови, ветрилото изплющя и увисна безпомощно. Мислех си, че съм минал най-трудния период, но големият неприятел на прастарите ветроходи дебнеше и мен: навлизах в продължителен период на безветрие.

Понеделник, 24 ноември. — Не трябва да казваш току така „хоп“, преди да си скочил: циклонът завъртя вятъра на пълен юг. Като прибавим и отклонението на течението, едва успявам да се задържа на 320 от компаса. Гоня севера с пълна сила. Много се страхувам да не ме грабне Гълфстриймът и да ме върне на север (не бива да се забравя, че по онова време аз си въобразявах, че съм достигнал съединението на Северноекваториалното течение с Гълфстрийма).

Четвъртък, 27 ноември. — Каква мудност! От неделя насам да съм изминал най-много двайсет мили. При подобен ход ще стигна чак във вторник или сряда. Десет дни мъка! Наистина ми е дошло до гуша! И на всичко отгоре лошата видимост ме кара непрекъснато да се страхувам, че мога да се промъкна между островите. Изнурително, е все да дебнеш хоризонта. През целия ден се взирам, а вече нямам черни очила, за да се пазя от слънцето. Няма кораби, няма самолети, няма птици, до гуша ми дойде (подчертано в дневника ми), четирийсет дни — предостатъчно!

Понеделник, 1 декември. — Ето! Ноември свърши, а суша още не съм видял. Жертва съм на променливи настроения. Изгревът на луната ме поставя към петдесетия градус, а залезът й — към шейсетия. И нищичко не разбирам! Довечера ще има пълнолуние. Ще видим. Напредвах малко. Подухна хубав ветрец, но през цялата нощ — пълно безветрие. Тогава къде ли се намирам, на четиринайсет или на хиляда и двеста мили? Тропическа жега. Хоризонтът е пуст, обвит в омара. О! Да можех да измеря сигурно и точно дължината си, да ми беше тук батерията, да ми беше тук хронометърът!

Петък, 5 декември. — Сушата е може би на няколко десетки мили, а аз не мога да я стигна. Нямам вятър. Изнемогвам. Ако продължава така, лодката ще стигне брега, ала с мъртъв стопанин. Отново слънце — никакво облаче! Вече нищо не разбирам, не зная къде съм. Искам само едно, ако лодката пристигне с трупа ми, нека някой отиде от мое име дa зашлеви автора на книгата за корабокрушенци. Тя сякаш е написана с единствената цел да убие духа на онези клетници, които ще имат нещастието да си я купят. Ето какво е написал: „По-големият брой птици фрегати означава, че сушата е на около сто мили.“ От осем дни аз видях не една и две фрегати, а съм преплавал около триста мили.