Ален Бомбар: Да оцелееш…

След като хапнах топла храна, изпратих радиограма до жена си. Капитанът ме заведе в помещението с картите, за да ми покаже точно мястото, където се намирах и през какви отклонения ми предстои да мина, когато наближа сушата. Подари ми един морски годишник, от който щях да взема данните за 1953 година, и нова батерия за радиото.

Тогава, като прекосих палубата, залитайки, но все още държащ се здраво на нозете си, аз се отправих към парапета, където бяха спуснали трапа, за да се прибера на „Еретик“.

Буксирното въже е освободено. Преди да тръгне, „Аракала“ изчаква да се отдалеча достатъчно от опасния водовъртеж на витлото й, който може да ме повлече. Междувременно задуха ветрец и реших да се възползвам от него. Вдигам ветрилото и се понасям на запад. Всичко това трая около час и половина. „Аракала“ пусна отново двигателите си. Сред оглушителния рев на сирените той ме поздравява три пъти с флага си и бавно се отдалечава.

През това време се зададе буря. В един часа сутринта първите големи вълни заподмятаха моята орехова черупка. Дори през последните часове на пътешествието нямаше да бъда пожален. По време на двайсетте бурни дни, които преживях, вълните два пъти бяха заливали лодката ми, през следващите дванайсет дни четири пъти трябваше да се къпя принудително. За щастие бях усъвършенствувал техниката си за изгребване. Щом лодката ми се напълнеше, аз започвах да я изтребвам с шапката си, която събираше два-три литра. Сетне продължавах с обувката си. Това са най-простите средства, които най-често позволяват да се преборваш успешно със стихиите.

Но аз с радост виждах как ветрилото ми се издува до спукване и най-после отново чувах свистенето, характерно за най-голямата ми скорост — около три възла. По липса на скоростомер шумът от плъзгането на лодката по водата ма даваше представа за скоростта ми.

Колкото повече мили отхвърлях, толкова по се страхувах да не ме сполети някоя глупава злополука тъкмо когато ми предстоеше да постигна целта си. Продължаваше да ме мъчи чувството, че завися от една единствена вълна, по-коварна от другите. Тогава всички превъзмогнати опасности нямаше да послужат за нищо. Човек не трябва да се надява, че ще намери пълен покой в морето. Ала още си спомням победоносните викове, които надавах, щом чуех вятъра да свири в ушите ми.

Спях блажено, когато се събудих от чувството, че около мен става нещо необичайно. Станах. Морето зад мен беше набраздено от фосфоресциращите светкавици на една огромна риба. Риба меч ли е това, или акула? Този път животното показа нова техника. То се спускаше към мен и минаваше под лодката, простъргвайки дъното й с гърба си. Шест часа продължи играта ми. Вбесен, щях вече да я нападна, но тя изчезна тъй ненадейно, както се бе появила. На другия ден сутринта, макар нито една вълна да не бе прехвърляла борда ми през нощта, аз се намерих целият мокър. Лодката започваше да тече. През нощта животното беше пробило гуменото дъно с грапавата си като гласпапир кожа. Полагаше се да пристигна час по-скоро, защото положението, в което се намирах, ставаше наистина опасно. Поплавъците явно не бяха засегнати — не бяха спаднали, но нищо не можеше да се направи срещу неотменното проникване на водата през дъното на лодката. Бих предпочел една истинска дупка. Трябваше да изгребвам на всеки пет часа, щом водата достигнеше до дървения под. И тази мъка продължи през десетте дни, които ми оставаха, преди да стигна сушата.

Когато на 23-и аз се събудих тъкмо преди да изгрее слънцето, с огромна изненада открих, че ме е отминал един голям товарен кораб. Бях точно в килватера му. Беше невъзможно да не са ме видели. Реших сам да известя за себе си и а дрезгавината на изгряващия ден запалих бенгалски огън, за да го накарам, да се върне и да ми е чиста съвестта.

Корабът направи завой и се върна към „Еретик“, Капитанът ме прие много любезно и ми предложи чаша кафе. Той потвърди верността на моите измервания; намирах се, точно както сам бях изчислил — на 13°50′ север и 58°20′ запад.

Спускам се отново в лодката и като нанасях на картата местоположението си, забелязах, че краят е дошъл. Оставяха ми нищо и никакви седемдесет мили до северния бряг на остров Барбейдос. Духаше силен вятър. Изчислих приблизително скоростта си, вече очаквах да забележа фара от северния край на острова, между полунощ и два часа по Гринуич.

Малко след полунощ ослепителна светкавица внезапно проряза небето. Последва и друга. Спуснах се към хронометъра. Не бяха изминали и десет секунди и облаците повторно се осветиха. За пръв път от шейсет и пет дни отново имах някакъв допир със сушата. Бях видял отражението на фара в облаците. Трябва да съм се намирал тогава на около шестнайсет мили от северния край на остров Барбейдос. Имах още най-малко дванайсет часа, преди да се замисля как ще изляза на брега. Сиреч бих могъл да поспя, но влуден от близостта на това, в което вече не вярвах, че съществува — земята — обетованата земя! — седях вцепенен на поплавъците, любувайки се на тези равномерни светкавици. Бяха ми нужни около два часа, за да се убедя, че не сънувам.