Алекс Болдин - Оса в чашата

— Добър вечер! Има ли свободни места за нощувка? — Симо все още не бе сигурен, че ще им бъде предложен подслон.

— Да, има достатъчно! И то на доста ниска цена. Какви стаи ще искате?

— Една, с три легла.

— Хей сега! Седнете! Стоплете се! След малко ще дойде жената и ще ви настани. Можете да се разположите до камината. Ще сложа още дърва.

Тези думи бяха като мехлем за ушите на изнурените туристи. Те бързо извадиха мокрите дрехи и ги простряха на двата стола до камината. Хижарят засили огъня с един наръч сухи дърва.

Не след дълго от мокрите дрехи започна да се вдига пара. В мекия топъл полумрак живителната топлина на огъня приятно ги отпусна.

Дрехите една след друга изсъхваха и бяха заменяни с нови, чорапи, ризи, пуловери, обувки. Накратко обясниха на хижаря премеждията си а той цъкаше и им се чудеше. След това си поръчаха една скромна вегетарианска вечеря и по едно силно питие за дооправяне. Хижарката им показа стаята и им даде ключовете. Два часа седяха до камината докато дървата в нея изгоряха напълно. Дрехите почти бяха изсъхнали. Не им се ставаше но трябваше да лягат. На сутринта маршрута им щеше да продължи към местността „Златните мостове“ където щяха да хванат автобуса за София.

— Ех, сега да имаше една баня! — замечта си Никси на глас, мушкайки се в леглото.

— Можем само да се радваме, че имаме тоалетна в другото крило на стаята. Водата от мивката обаче им е ледена. — отбеляза Симо.

— По тая Витиша вода дал бог, не е като в нашия балкан. — заключи Коцето. Да знаеш, горе на върха бях решил, че стигнем ли веднъж в колата ще хвърля мокрите дънки и ще пусна парното до дупка, та чак докато се приберем.

— Не те ли е шубе, че ако те види някой катаджия по слип ще ти тръсне една глоба за неморално поведение.

— Къ-ъде ще се занича дали съм по слип или по панталон.

— Не ти ли изсъхнаха още дънките?

— А-ами! Още са мокри!

— Мамо ма-а!

— А на мен пък маратонките ми са мокри! — оформи положението Никси.

— Знаеш ли, че горе на върха така се бях шашнал, че забравих на детето горнището на анцуга. Какво ще обяснявам на жената не зная.

— То беше старо! Няма страшно! — успокои го Никси. — Ама каква градушка беше-е… Чукаше ме по главата като сачми.

Симо вече се унасяше в сън. Двете одеала приятно го затоплиха.

Коцето зад него дълбоко въздъхна и настана така дълго очакваната отморяваща нощна тишина. Заспаха дълбоко, непробудно. Призори, Никси започна да обяснява нещо на сън. Сигурно още преживяваше отминалия бурен ден.

Утринта настъпваше бавно. Прозорците постепенно избледняваха. Ранобудни птичи песни бавно ги събуждаха. Студения планински въздух ободрително навлизаше в дробовете им и вливаше нова сила в телата.

— Хей затова обичам да ходя по планините. — сънливо промърмори Коцето, убедил се, че и другите са вече будни. — Вечерта си скапан, а на сутринта си нов човек.

— Това е от голямото количество кислород. Хайде да ставаме, че ни чака път. Предлагам тук да закусим, толкова много ядене имаме, че ако не го изядем ще го върнем обратно.

Закуската им бе така обилна и разкошна, че окончателно възвърна прекрасното им настроение.

— Нали не съжалявате, че направихме този преход? — попита Симо.

— И още как! Без емоции живота е скучен! Следващия път сме към Рила нали? Нагоре към Мусала!? — изрепчи се Коцето.

— Никси, какво ще кажеш?

— Ако и там има лифт ще бъде супер!

— Тук има още един лифт. Долу на „Копитото“! Но май не работи. Ще слезем с автобус. — отговорът на Симо съвсем разочарова тинейджъра.

Сбогуваха се с хижарите и заслизаха по пътеката надолу, към „Златните мостове“.

— Коце, още ли са мокри дънките ти?

— Да бе! Хей тук, около джобовете!

— Докато стигнем до автобуса ще изсъхнат.

Отминаха хижа „Момина скала“. На едноименната поляна ги изненада вида на новия ресторант. Млад сервитьор с обръсната глава застилаше масите с покривки.

— Господине, ще може ли да пийнем по едно кафе?

Още не се е затоплила водата! — посрещна ги грубия глас на младежа. Зад него изскокнаха две кучета с ръста на теле. Те се насочиха към туристите с изцъклили кучешки погледи. Младият сервитьор така и не направи опит да ги успокои.

— Да вървим, че хей сега ще ни ръфнат. Тоя си мисли, че ако си има врагове кучетата ще го спасят.

— Кучешката охрана сега е символ на богатство. Я виж какъв луксозен ресторант е вдигнал собственика.

Продължиха надолу по асфалтовата алея за „Златните мостове“. Неочаквано обаче се появи един нов техен спътник. Охранен котарак с раирана жълтеникава козина подтичваше след тях и жално мяукаше. Той не ги изпускаше от погледа си и явно очакваше да му подхвърлят нещо за ядене. Симо се спря и зарови в раницата си.