Алекс Болдин - Ползата от инциативата

— И как продължи тая сладка служба?

— Още по неочаквано! — усмихна се Мирон. Бях подводничар само един месец!

— Мълчи не думай!

— Така се получи!

— Един ден ме извика капитана и ми нареди. „Редник Мирон Стойков, събирайте си багажа!“ — Мълча и го гледам стреснато. „В единайсет нула, нула трябва да се явите в комендантството!“. „Оплескахме я!“ — казвам си. „Арестът не ми мърда! Сигурно е заради тоя проклет бридж!“. Напълних мешката с личния си багаж, стегнах колана и с мрачна физиономия слязох по трапа на подводницата. В указаният час се явих пред входа на комендантството. Там ме посрещна един лейтенант. Гледа ме отвисоко. Мълчи не продумва.

Само ми махна с ръка да вървя след него. Минахме по някакви коридори и се изправихме пред една врата с часови. Той пристъпи вътре, докладва на някого, след малко се показа и ми махна да вляза. Влязох, ни жив ни умрял. Изведнъж пред мен се показа Коменданта и кой мислиш, че беше тоя Комендант? Флотен генерал Пожарски! Закъсал човекът за адютант и се сетил за мене. Дотогава адютанти били само офицери. Понеже самата служба разглезвала офицерите, генералът решил да направи нововъведение и да назначи за адютант най-обикновен войник. Мислил, мислил и все моя милост му била в ума. Така и решил най-накрая, да ми промени съдбата.

— Ти ми разправяш приказки, бе Мироне!

— Сега следва най-интересното!

— Какво по-интересно има от това дето ми разправи досега?

— Седи кротко, бе човек!

— Добре! Давай нататък, ама да знаеш че ти меря думите с микрометър.

— Мери ги, като си нямаш работа! Та седнах аз край едно малко бюро във фоайето пред канцеларията на Коменданта. Седя и следя кой влиза! По точно пусках по свое усмотрение всеки който ми хареса. Нямаш си на представа, да ти козируват офицери, на теб обикновения редник. По устав бях по висш от тях въпреки, че бяха много по-висши по чин. Някои ме гледаха така, сякаш ще ме изядат. А аз, като неопитен новобранец, при всяко появяване на твърд пагон, рипвах и отдавах чест. Имаше едни офицери от пехотата, страшно нахални. Идваха и без да искат разрешение направо влизаха. Пожарски разбра каква беше работата и ми нареди когато се явят да ги държа по един час в чакалнята. „Нека чакат, казваше той. Да се научат на ред и дисциплина!“.

— А като дойде вечер, бридж!

— Така беше! Няма да си кривя душата, я!

Въздъхнах още по-силно спомняйки си за моята казарма.

Една голяма и тлъста пролетна муха се появи ненадейно отнякъде, закръжи във въздуха и кацна на коляното ми. Посегнах да я ударя но тя бръмна и прелитайки като натежал бомбардировач пикира над лъсналото теме на Мирон и се загуби някъде из рафтовете покрити с безпорядъчно нахвърляна електричарска стока.

— И как свърши службата?

— Службата трая само шест месеца! Беше възможно най-леката служба за един войник! Но накрая, когато вече се уволнявах, стана една издънка която ми вгорчи така сладките шест месеца. Трябваше да ми се оформят документите за уволнение, а за това трябваше да мина за един подпис при началника на ВКР.

— Какво е пък това?

— Военното контраразузнаване! Не знаеш ли?

— Не ми се е случвало да минавам от там!

— А аз минах като за последно. Тоя началник беше от нашия град и много добре познаваше баща ми и цялата ми рода. Гледа ме, примижава с очи и съска. „Ти си на Георги Стойков момчето нали!“. „Тъй вярно!“ — отговорих чинно. „И си бил адютант на генерал Пожарски!“. „Тъй вярно!“. Че като ревна: „Та никой ли не е прочел, че баща ти е враг на народа бе сине майчин!“. — Едва що не се напиках от страх. Зачерви се оня ми ти човек, опули се и не ще да подпише документите ми за уволнение. Извика дежурния и му нареди да ме затвори в една стая. Все едно че съм арестуван. Чакам аз, мина час, минаха два, изведоха ме, и отново се изправих пред него. А той ми хвърля документите и ръмжи: „Да не си се мярнал повече пред очите ми!“. Така се уволних! След години го срещнах. Беше ми съсед по лозе. Гледа ме и казва: „Ти помниш ли когато ми се яви като стар войник?“. „Помня, как да не помня, казвам.“. „Хей, пък извинявай Мироне, такива бяха времената!“. „Да!“ — казах. „Такива бяха другарю полковник! Трябва някак си да се живее!“.

Мирон замлъкна умислен. И аз се умълчах. Погледнах часовника си! Уж се отбих само за две минути, а мина час.

— Ти май ми обърка програмата. Бях се запътил към хижата, за да се поразтъпча малко. Ама, че ти е сладка приказката!

— Е, имаш още време! Два часа има до обяд! И до агнето! — допълни, поглеждайки ме хитро с присвитите си сиви очи.