Алекс Болдин - Пис, маймуно!

Беше късна и влажна пролет. Рехавата следобедна мъгла се стелеше по потъмнелите покриви на ниските къщя от крайния квартал. Някъде далеч, като че ли от вдън земя излайваше куче вероятно гладно или премръзнало, забравено от бога и от стопанина си. Една малка уличка, носеща името на славен български цар се бе стаила в падащия здрач, забравила кога за последен път бе минал по нея случайния минувач. От разграденият двор на порутената циганска къща се носеше олелията на голямото циганско семейство. Не беше ясно за какво беше цялата тая свада, но логичният завършек бе побоя над кльощавата кобилка от страна на мустакат зъл циганин. Тя цвилеше жално, търсеше спасение зад разкривената каручка, но уви ориста и бе такава, да я бият.

Срещу циганското поселище, зад малко площадче, скрита зад няколко полуизсъхнали сливови дървета в неголям, обрасъл с трева и неподдържани цветни лехи двор, се гушеше малка, бяло измазана къщица. Годините бавно но сигурно си казваха думата, защото тая къщица едва събираше сили за да не рухне от старост. Гредите и отдавна бяха изгнили, а пукнатините по мазилката непрекъснато се разширяваха и уголемяваха. Възрастната госпожица, която обитаваше единствената стая пригодена що годе за нормален човешки живот, нямаше силите и възможностите да я поддържа. Парите от мизерната пенсия и стигаха само колкото да изкара половината месец, а след това и тя самата не знаеше как изживяваше останалата му част.

Но бог бе милостив към нея и още не бе и отнел вродената жизненост и веселата разговорливост.

Тя имаше две страсти, класическия пасианс и доброто хапване, ако случая се окаже подходящ разбира се.

Циганската олелия се носеше нашир и длъж по малката тиха уличка. На живеещите по нея отдавна вече им бе писнало от това нежелано съжителство. Те дори събираха подписка до кмета за изселването им, но уви. Кметът, мастития ръководител на най-популярната партия от района, управляващ вече трети мандат и дума не даваше да се изговори за това. Нали му бяха от изборния контингент, как ще посегне на него.

Гръмогласният шум и кавга не можа обаче да попречи на г-ца Гинче да хвърли поредния си пасианс от карти за да провери очертанията на близкото бъдеще. Заредената със сухи, букови цепеници печка, весело бумтеше и разнасяше меката си ароматна топлина в малката задръстена с вехтории стаичка. Наближаваше седемдесет и втория и рожден ден и тя се опитваше да отгатне лукавите помисли на съдбата, оставила я така немилостиво да се бори сама в живота.

Тая самота напоследък много силно и тежеше. Приказлива и сладкодумна по природа, възпрепятствана от лошото и влажно пролетно време, г-ца Гинче бе принудена да стои сама дни наред в тоя овехтял стар дом, да гледа дъжда през прозореца и да си спомня далечната младост, когато естествената и хубост бе обект на подчертано внимание от страна на ергените. В онова далечно и вече отдавна отлетяло време, тя си бе изградила твърди принципи и строги изисквания към кандидатите си за женитба. Те трябваше да бъдат стройни, високи, леко мургави и с гъста къдрава коса. За голямо съжаление образците от мъжки пол, които отговаряха на това описание бяха малко. Даже и тези които минаха като метеор през живота и не успяха да се задържат. Не беше съвсем ясно защо, но фактът си остана факт.

Тая пуста десятка пика все се появяваше отгоре и вещаеше прокоби и неудачи. Архитектът кой ли знаеше кога щеше да се появи отново. Парите и от жалката пенсия вече свършваха.

Навремето, някакъв доброжелател, я бе запознал с този дребен и полусляп мъж, висшист по образование, но нещастник по съдба. Той живееше също сам, отдавна разведен забравен от деца и близки, в някакво бунгало, запиляно в дебрите на Искърското дефиле. Чат пат се отбиваше при нея и животът като че ли добиваше някакъв определен смисъл и измерение. Имаше на кой да се скара и с кой да се разговори, с кой да изкоментира политиката и кварталните клюки. А той горкият, намерил топлинка, сготвена храна и уют, беше доволен и не забравяше да я ощастливи я с половинка наденица, я с бутилка бира, а в празници дни и с кутия шоколадови бонбони.

От двайсетина дни обаче Архитектът не се бе вяснал нито за миг. Имаше интелигентния навик да и се обажда я по телефон, я с писмо или с някакви други известни способи на комуникацията. По тая причина, от два дни тя се чувстваше като на тръни. Истински се тревожеше за него. Един полусляп човек, винаги успяваше да се натъкне на опасна ситуация поради недъга си и в такива случаи само доброжелателството на съдбата си казваше крайната дума. Не беше нормално, за наближаващия и рожден ден, да пропусне да даде признак за съществуване. Ех, пак тая пуста десятка пика излезе отгоре!