Алекс Болдин: Търговецът

Денят предвещаваше да бъде слънчев и топъл, като един от онези хубави юнски съботни дни в които на човек му се иска да излезе за няколко часа сред природата, да поеме с удоволствие свежия въздух, да пораздвижи крака по горските пътеки, да се поизлегне и припече на слънце на някоя поляна или крайречен плаж.

В прохладната утрин, по пустия околовръстен път един мъж на средна възраст, леко приведен напред с усилие теглеше ръчна количка, натоварена до краен предел с багаж. Неговата цел беше малкият, закътан между дървета и скали крайречен плаж където в последните няколко години обеднелите граждани реализираха желанията си за лятна почивка „на море“. Плажът беше едно красиво природно кътче до което се стигаше пешком за около един час, вървейки покрай бистра пенлива рекичка притисната и от двете страни от високи варовити скали. На него обаче му бяха необходими два часа, тъй като живееше на противоположния край на града. Приятелите му се чудеха как може да тегли тежката количка цели четири часа за да припечели скромната сума, осигуряваща му два дни препитание. Но тяхното мнение не го обиждаше. Човекът беше безработен и всеки припечелен лев му носеше радост и онова спокойствие присъщо на парично осигурения.

Той „търгуваше“, по-точно задоволяваше малките хранителни желания които винаги съпътстват ходещия на плаж като, пакетиран слънчоглед, вафли, бонбони и какво ли не още което фантазията на стомаха може да пожелае.

С една дума беше открил начина да се оцелее в съвременната ни действителност, беше открил своята „ниша“ и се гордееше с това.

Мъжът не беше сам. На няколко метра зад количката бавно и колебливо пристъпваше задъхано възрастна жена. Това беше единственият човек, който му съчувстваше и помагаше, който споделяше радостите и разочарованията му. Възрастната му майка не беше много здрава, но се държеше твърдо. Помагаше му според силите си и пряко силите си. Тя обичаше да казва, че много обича природата и той знаеше, че е така. Но, с тревога наблюдаваше измъченото и от изтощение лице и много пъти се заричаше да спре плажната „търговия“. Тя обаче не даваше и дума да се изрече за това, защото виждаше ясно, че той няма друг изход, поне засега.

Асфалтовият път криволичеше нагоре към прохода, там където скалата рязко се срязваше от реката. След прохода внезапно изникваше красивия пейзаж на гористата планина, окъпана от изгряващото слънце. Колко ли сутрини вече бяха наблюдавали тази красива гледка и никога не им беше омръзнала. Ранобудните птици захласнато се разпяваха. Реката игриво шумолеше. Хладният утринен вятър караше кожата им да настръхва.

Хубаво им беше, въпреки умората. Събуждащата се природа наливаше със свежест телата им. Денят се очакваше да бъде хубав. Дори прогнозата на синоптиците, която вечер внимателно слушаха беше оптимистична. Не се очакваше дъжд!

Както винаги, в началото на прохода спряха да починат. Проходът трябваше да бъде преминат бързо, тъй като пътното платно беше тясно и всеки преминаващ автомобил създаваше реална опасност за тях.

Неведнъж им се бе случвало някой префучаващ с бясна скорост лъснат, хубаво измит, вносен автомобил да премине на сантиметри от тях. С ужас спираха и коментираха, опитвайки се да успокоят ускорения си пулс, но знаеха, че са безпомощни пред безотговорността. Силният хладен вятър през прохода ги вкочаняваше.

Ето, вече го преминаха, въздишайки с облекчение. По нататък, зад дърветата, плажът вече се виждаше.

Там долу, реката бе оформила широко пространство от плоски и гладки скали, а след това се бе оттеглила в каменистото си корито за да продължи към града. Близо до скалата вековен полуизсъхнал орех бе разперил напуканите си клони над чуруликащ извор. Малко по-надолу няколко млади брези съперничаха за място с пет — шест стари кленови дървета. Поточето от извора лъкатушеше палаво между дърветата и се шмугваше в реката обикаляйки тучна тревиста поляна.

Спуснаха количката по изровената камениста пътека. С усилие изминаха няколкото метра до извора и седнаха задъхани и отмалнели. Плажът беше пуст. След малко щеше да мине автобусът за близкото село. След това козарите щяха да подкарат стадата си, все покрай реката подвиквайки и подканяйки животните на някакъв странен „кози“ език.

Ето ги, зададоха се и „кебапчиите“. Един камион спря на шосето и няколко дебеловрати момчета засваляха маси, столове, тенджери и каси с бира. Това са другите „търговци“ моторизираните и с редовните разрешителни. Мълчаливо си размениха погледи и започнаха да нареждат „търговският“ инвентар. След малко, всичко бе готово и подредено. Двайсетина бирени бутилки бяха натопени в студената вода на извора, чакаха се само първите консуматори.