Алекс Болдин: Ех, Испания!

— Мерси! Тука ли да са подпиша? Ето! Готово! И на тоа ли докимент? Ясно значи!… И трите ли имена да напиша?… Да напиша ама нема да ми са смейш. Я съм учил до трето отделение и това е. Нещо не ми вървеше даскалъко. Кога повторих третио клас, тате ми рече: „От нашио род учени ора нема. Айде стига ти ученье! Тръгай с мене да печеш занаято!“

Бех на десет годин, кога окрадооме две къщи от белослатинските лозя. Що бакър падна, що алумин да ти не разпраам. Седиме с тете после, гледаме окраденото, радваме са, а он ми вика: „Абе Монче, тоя занаят за назе циганете е добър, ама вкарва у затворо. Ти мене нема да ма гледаш кво праа. Я съм одръгнал кон. Само сакам да одиш с мен и да са учиш. Като ти са народат циганета, като ревнат отглади и видиш на зор, тогава ша действаш татовото, иначе ша идем и двуйца у затворо и нема да има кой да ни носи цигари.“

Тате остаре и днеска си е там, у затворо де. Сега пече нов занаят. От бакър е минал на кючове. Нищо не му се опира на човеко. Специалист!

Добре де, добре! Айде напиши ти тоя докимент, а от мен имаш един черпелък. Кафе пиеш ли? Вие убавиците само кафе пиете. Бих та почерпил и от ракията ама зная, че ша ти изгори гърлото. Тя таа моата ракия е първак. Сам съм си я варил. Като рекоа циганете, че шъ съ плаща акциз, я грабнах казано и го скрих у доло, край Враняк. Отсекаде шума, камъняк, нищо са не види. Ама ти нема да слушаш кво приказват комшиите. Моата ракия не е крадена. Крадената си е менте и трови ората. Ракията сам съм си варил я. Мерси!

Я кво си убаво госпойце, ма! Да откърши човек от теб! И си имаш сичко!… Добре де, добре… Нема да та фала повече. Я само така си приказвам. Моата Кина с такива приказки я излъгах. Разбира се… Разбира се, шъ приказваме по същество… Та имената си ли да кажа…? И трите ли?…

Мончо! Викат ма Мончо! По баща Киров, а по деда — Мочов. Защо Мочов ли? Ами некога, кога тате маа кръщавал се е получил проблем. Били са се с комшията Мръньо и оня му е избил двата предни зъба. Та кога маа кръщавал, попо нещо недочул. Като питал баща ми как да ма кръсти, тате мляснал с език па рекъл: „На дедо му го пиши, Моньчо“. И така си е останало името ми. Мерси!

Що са смейш ма госпойце? Сички у Враняк ма знаат като Мончо. А-а-а! Смееш се на „Мерсито“. И то ми е от дедо. Все „Мерси“ повтаряше човеко. Бог да го прости! Он, ша ти кажа, беше активен борец! Бил саа у Първата световна война! Кога го раниле на южнио фронт, го натовариле на една волска кола. Такър, такър та у френскио лагер. Секаде окол него били французе. Понаучил някоя и друга френска дума, а след като се прибрал у Враняк първата му дума към баба ми била „Мерси“. Она го гледала ококилена, гледала, па като го замаала с пачаврата и рекла: „Абе ти циганино, българска приказка не знаеш ли, бе?…“

Ние госпойце сме си цигане, белослатински цигане и от както се помна все сме си били цигане. И у Враняк ни знаат като цигане. Сега таа дума „ром“, нещо не ми е ясна. Чужда дума е некак. Само замотват с неа главите на ората от мойта черга.

Ама извинявай де, я само така си приказвам, за да разбереш какъв съм, пък ти си пиши там…Мерси!

За къде ще ходя ли? За Испания! Братчедо Киро, оня син на чича ми, дето го кръстиа на тате на името, ми писа един ЕсЕмЕс. „Тръгай вика Мончо, тук има работа колкото щеш. Нема да сбираш жилезо, алумин и ратии, нема да са скитосваш из белослатинските лозя, ами шъ береш домати и портокале. А като са върнеш шъ си купиш «Москвич» или ако ти ареса — един евтин «Опел» от тиа дека одат по цела Европа.“

Я госпойце не съм много по работата и затова винаги слушам братчедо. Като си каже он думата, значи е сигурно, че ще има келепир. Лъжа у него нема! Е, ние сме си цигане и лъжата си ни е у кръвта, ама така са вика по български. С какво ще пътувам ли? Малеее, не питай ма! С ероплан! Я му викам на Киро: „Кире бе, човеко, я на слива да са кача и ми са вие свет та у ероплан ли?“ А он вика: „Много си прост бе братчеде! Моето Айше пътува сама с ероплан вече три пъти и нищо и нема. Първия път рече, че е одила пет пъти да пика ама после свикна. През целото летенье си е пикала само един път.“

Та госпойце, мене малко маа шубе ша знайш. На тебе го казвам. Нема да ми са смейш… Е-е-й, какво си убаво като са засмейш, ма! И какви бели зъбки имаш, ма! Чак на мене ми са досмива! Ха-ха-х-а-а!

Дали съм одил войник? Като ма гледаш така кво си мислиш? Одил съм! Трудовак бех! Копал съм на врачанскио язовир, Среченската бара! Нали го знайш? Горе е, у балкано. Най-убавата и бистра вода у врачанско е там. Они монтанчане ни прелъгаа та го зеа, ама да знайш, че врачане са го копале. Баба Цола, Бог да я прости добрата жена, все викаше на бай Тошо: „Тоа язовир си е на Враца! На никой нема да го даваш, Тоше-е! Кръв ша са лее ако го дадеш!“