Алекс Болдин - Девойката от развалините

— Стана късно, Летия. Трябва да спим, а утре ще видим какво може да се направи по твоя въпрос.

Тя не дочака повторна покана и се шмугна под одеялото до мен. Угасих примуса и палатката потъна в тъмнина. Силни талази на вятъра разклатиха платнището. Не след дълго чух равномерното и дишане. Мен обаче не ме ловеше сън. Мислите се въртяха в главата ми като някакъв хаос от вихри. „Наистина ли беше луда?“ Разбрах, че не мога да заспя. Отметнах леко одеялото и станах. Взех фенерчето с почти изтощените батерии, и тихо се измъкнах навън.

Вятърът се бе усилил. Луната се криеше в облаците. Беше тъмно като в рог. Светнах с фенерчето и под слабата му светлина тръгнах нагоре към развалините. Ето ги и тях! Не се ли появи тя зад оная колона? Стигнах до нея. Наведох се, опипах земята. Между каменни плочи се показа отвор. Пъхнах ръката си и … Но какво е това!

В ръката ми се оказа бяла, много нежна дреха, приятно галеща кожата. Осветих я. Цялата бе избродирана с някакви фигури. В долният край бяха зашити красиви, малки, метални плочки… Сгънах внимателно дрехата и я пъхнах обратно в отвора… Но тук обаче имаше още нещо!… Извадих тъмен предмет. Оказа се малка метална кутия. Отворих я с трепет… Какво е това! Дали пък казаното от нея е истина!? Вологес бе изпратил дъщеря си при Дионис, но нещо се бе объркало и тя сега е тук, при мен. Невероятно! По необясним начин бе преминала прага от поне 2000 години. И то чрез тоя прах? Ощипах се, за да се уверя, че не сънувам.

— Това вътре, трябва да е чудодейният прах, за който говореше! — казах неволно на глас.

Сърцето ми биеше лудо. Изглежда, че тя наистина е Летия, дъщерята на великия жрец Вологес. Времето е направило неочакваното е срещнало две същества от различни исторически епохи. Тя нямаше дори и най-малката представа какво се е случило с нея. Гледаше на нещата по съвсем простичък начин, съответстващ на културното и ниво. Ако и кажа моята версия за случилото се, няма да ме разбере. За нея съм бог Дионис и това е всичко! Кой всъщност е бил този Дионис с неговия прах? От къде ли е дошъл? Сега, в тоя час, не ми се мислеше по този въпрос. Изправих се и тръгнах надолу. Влязох в палатката. Девойката спеше дълбоко. Може би сънуваше нейното време, баща си, римските поробители…

В този момент никой нямаше да повярва на думите и. Щяха да я изпратят в някоя психиатрия. Би било жестоко и несправедливо!

Има обаче още един изход. Да я заведа в Девин. Временно да я изолирам от контакт с хората, а след това постепенно да я запозная с реалностите на нашето време. Всичко е така объркано и непредвидимо. А този прах!? Как ли ще и подейства отново? Дали може да я върне обратно във времето? Едва ли!

Все пак не трябва да знае, че съм открил дрехите и. Каква ли е тази забрана? Трябва да я заведа във вилата си?

Равномерното дишане на девойката постепенно ме унасяше в сън. Неусетно ме унесе дрямка. На сутринта, сгънах палатката и двамата заслизахме бавно, надолу по скалистата пътека за Девин. Гъсти, смърчови гори бяха навсякъде около нас. Вляво остана връх Баташки Снежник. Вдясно долу синееха като очи високопланинските язовири „Широка поляна“ и „Беглика“. Далече в низината, река Въча виеше снага между скалистите проломи.

— Какви са тези езера? Нали там трябваше да минава пътя за Пулпудева? Не отговорих. Вървях мълчаливо. Внимателно следях реакциите и. Логично беше съвременността да я изненадва.

Така започна нашата одисея с Летия. Един цял месец живяхме усамотени в моята вила. Беше цял месец на щастие и недоразумения между хора живели в различни епохи. Летия се чудеше на всичко. Задаваше много въпроси, на които трудно можех да отговоря. Беше умна и съобразителна. Това донякъде улесняваше задачата ми. Често я оставях сама, нали трябваше да ходя на работа. Постепенно се променяха и моите навици. Вече не се заседявах с компании. Бързах да се прибера. Животът ми мина някак в друго русло, по-жизнерадостно, по-весело. Цялата тази промяна в моя живот се дължеше на нея.

Почти се бях отърсил от мисълта за невероятните обстоятелствата при които я бях срещнал. С една дума предишният ми живот се обезцвети и избледня. Бързо свикнах с нея. Неусетно се случи и онова, което се случва между мъж и жена. Разбирах, че не постъпвах разумно, но какво можех да направя. Човек някак трудно сдържа чувствата си при такава красива жена край себе си. Никой не би устоял на чара и. За нея обаче продължавах да бъда бог, макар и бог от плът и кръв. Не без удоволствие констатирах, че такъв и по-харесвам. Многото непонятни за нея неща все още не можеха да съборят оная невидима преграда между нас.