Алекс Болдин - Духът на Атила

Съзнанието му бавно се проясняваше. Около него се стелеше някаква бяла мъгла, мека, непонятна, задушаваща. Окръжаваше го тишина, безмълвна и тревожна тишина. Дишаше тежко, мъчително и на пресекулки. Опита се да преглътне. Отначало не успя. Повтори опита. Удаде му се с усилие. Не знаеше къде е, защо лежи на това твърдо легло и какъв е тоя стъклен буркан с прозрачна течност над главата му. Мръдна ръка. Беше трудно. Една игла бе забита във вената му. Нима е в болница?

— Вече по-добре ли сте? — говореше му руса жена с миловидно лице. Тя се бе навела над него, поглеждаше го и внимателно регулираше дозатора на системата. — Приятелят ви чака отвън в коридора. Иска да ви види. Ако ви е зле, по-добре да не го пускам. Отворихте очи, дишате по леко, лицето ви поруменя. Май всичко отмина. Връщате се от оня свят… Едва ви оправихме. Да го пусна ли?

— Дооо… Дооо…бре съъм. Добре…

— Хей сега. Само, че трябва да е за кратко. Нали? За много кратко…

Жената с бялата престилка, се обърна, отдалечи се и тихо повика някого.

— Как е наборе? Методи, чуваш ли ме? Слава Богу! Жив си! Погледни ме де. Аз съм, Иван. Наборът ти, от казармата. Много си отекъл, бе братко. Очите ти не се виждат. Мислех те вече за умрял, но си казах, „Докато имам дъх ще го нося“! Помогна ми и оня мъж, помпиера, от който се криехме.

Появи се като манна небесна. Като те видя бездиханен не попита нищо. Преметна ръката ти през рамо и те понесе нагоре, по пътеката. Ако не беше той, нямаше да мога да те извлека от оная проклета бездна.

Методи мръдна ръка, повдигна я с усилие и опипа лицето си. Спомените му започнаха да прииждат изведнъж, като ято лястовици през пролетта. Май наистина е жив. Боже! Защо? Как се случи?

— Какво… стана със… златото? Иване…?

— И него ли си спомняш! Ами нищо… Остана при чакалите, в пещерата. Не бих се върнал отново там. Прокълнато е мястото, нали ти казах, прокълнато е…

Методи пое мъчително въздух и онези мигове отново изникнаха в съзнанието му като някаква нереална кинолента, накъсана, но ужасяващо правдива…

…Безработицата го притискаше жестоко. Всичките му резерви, парични и хранителни се изчерпаха. Остана една паника, пред бъдещето, паника побъркваща и опъваща нервите до скъсване. Лятото бе в разгара си. Шляенето по улици и приятели му бе омръзнало. Трудовата борса го бе отчаяла. Тъкмо институцията, която спасяваше хората от глад, бюрократично го унизи и обезвери. Измисляха какви ли не лъжи и обещания за да го отпратят. Ходеше веднъж месечно, подписваше се. Изчиташе обявите за работа и си тръгваше още по-умислен и отчаян. Ходеше и за риба. Тя бе станала постоянната му храна. В даден момент се оказа, че за приготвянето и липсва олио та даже и сол. Чистеше я още на язовира. Събираше съчки, запалваше малък огън и я изпичаше на плоски камъни. След това поглъщаше залъците бавно и пестеливо. Останалата част от обяда ползваше за вечеря. Изяждаше я без хляб, защото нямаше с какво да го купи. Не вярваше, че ще стигне до тук.

Имаше десетина музикални касети в шкафчето на библиотеката. Бяха записи на любимите му певци и състави, Бий Джийс, Елвис, Назарет. Спохождаше го непоносимата и отчаяна мисъл, да ги продаде.

Да продаде любимите си записи! Ужас! Трябваше обаче да го стори иначе ще умре от глад.

Един ден взе някакъв стар полиетиленов плик, подреди касетките в него и тръгна за Николай. Приятелят му ходеше всеки четвъртък на пазара в Мездра. Тръгваше рано сутрин със стария си Москвич в който сипваше бензин само колкото да мине трийсетте и два километра. Продаваше икони които сам бе нарисувал. Подвизаваше се като художник. Не дипломиран художник а самоук. Дипломата му бе за учител по биология. Кой обаче търсеше сега такива учители? Николай се съгласи да го откара до Мездра и да го върне обратно. Беше истински приятелски жест.

Юлската утрин беше свежа. Нощният дъжд бе измил магистралата до блясък. В този ранен час тя бе притихнала в очакване на автомобилния поток. Мездра ги посрещна шумно. Някакъв ранен влак се изниза откъм Искърския пролом и с остро свирене се шмугна в железопътната гара. На моста, до входа на пазара, две каруци с мургави водачи се опитваха да се разминат. Плющяха камшици, точеха се цветисти цигански псувни. Намеси се младо полицайче, което мигом тури край на спора. По принцип циганинът винаги е респектиран от униформата.

Николай извади от багажника на колата малка дървена масичка. Разтегна я и нареди на нея „стоката“ си. Методи пък тръгна да се разходи и да огледа вече опънатите сергии. Тук можеше да се видят много неща, от конски хамути и подкови до газови запалки и китайски джобни радия. Някъде там, до канала на малката рекичка, се зеленееше един друг интересен павилион. От него се носеше апетитната миризма на скара. Тя така силно активизира стомашните сокове на Методи, че той твърдо реши да го елиминира от маршрута си. Тъкмо се канеше да го стори, когато някой извика името му.