Алекс Болдин - Жега

— Нямам нищо против! — с пресъхнала уста изрече Мето.

Хванаха изпотените бутилки и чаши и се отпуснаха на крайната маса, защото сянката там бе най-плътна.

— Е-ха-а! Та това е съвсем марково питие! Виж етикета, по лиценз е на „Легер“. Къде пък тук, в тоя пущинак, предлагат такава бира!

— Ами, човека си държи на реномето на заведението.

На няколко метра от тях, край мераклийски скована колиба, лежеше отмаляла от жегата, кльощава, с жълто кафяв косъм, кучка. При последните думи на Коцето тя надигна глава и наостри уши. Надали обичаше да пие бира, но подхвърления комплимент, очевидно взе като отправен към нея. Почеса се ожесточено зад ухото, за да изгони невидимата бълха и отново се унесе в обедна дрямка.

Няколкото глътки студена бира вдъхна оживление на разговора им. Преминаха от вече изтърканата тема за дренковия компот на много по-специализирана компютърна тема. Не усетиха как изпиха студената бира. Това чудесно марково питие така хубаво им подейства в тоя момент, че не биха се поколебали да повторят по още едно. Трябваше обаче да въртят педалите още един час под изцъкленото слънце, а пенливата течност щеше да ги натовари допълнително. От умората, жегата и изпитата бира очите на Мето започнаха да се затварят.

— Гладен ли си бе Коце?

— Нещо не ми се яде, но бих пийнал още една маркова! Жената е на село. Затваря доматени консерви. Сега, като се прибера, ще си опържа две яйца и ще му ударя един хубав сън. — Той подсмъркна, извади носна кърпа и притисна едната си ноздра. От силната горещина му бе протекла кръв от носа.

Загледаха се в обраслата с прегоряла и пожълтяла трева язовирна стена. Маранята караше въздуха да трепти. Подобно на пустинен мираж едно прозрачно водно езеро се бе оформило в далечината. Предстоеше им изморителното въртене на педалите към града. Мето се беше заплеснал в неузрялото, едро грозде, висящо на кичури от асмата. Изпитваше непреодолимото желание, да се протегне и откъсне едно зърно от близкия грозд.

— Е, какво ще тръгваме ли? — подсети го Коцето.

— Хайде!

Двамата се надигнаха бавно, с голямо нежелание, нарамиха тежките като олово раници и забутаха велосипедите по циментираната пътека към шосето. Кучката отвори мързеливо едното си око, прозина се широко и отново се унесе в дрямка. Явно я мързеше да ги изпраща.

© 2000 Алекс Болдин

Източник: [[http://bgstories.athost.net|Авторът]]

Разпространява се при условията на лиценза [[http://creativecommons.org/licenses/by-nc-nd/2.5/bg/|„Криейтив Комънс — Признание — Некомерсиално — Без производни“ версия 2.5]] (CC-BY-NC-ND version 2.5)

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/2954)

Последна редакция: 2007-06-05 22:15:07