Алекс Болдин: Барабанчикът

Като стане въпрос за банички, просто губя контрол. Така да ги обичам тия вкусни тестени изделия, че понякога чак ги сънувам. Останало ми е още от едно време, когато братовчедката ми ни гостуваше. Идваше от София с някакъв опушен пътнически влак. Майка ми ни изкъпваше заедно в едно старо цинково корито и ни пускаше да си играем. Бяхме деца. Тя обаче бе по-голямата и това понякога се отразяваше на самочувствието ми. Ядях женския пердах с повод и без повод. Повечето беше с повод, защото и бях измислил един кофти прякор, какъвто никога не се прикачва на дама. А тя си беше дама, макар и на осем години, стройна, с руса коса и едни сини очи като мъниста.

Спомням си и зимите с големите снегове. Сутрин, в мъгливата януарска утрин, моята братовчедка ме хващаше за ръка, с другата стискаше дребните стотинки които майка ми и бе дала и ме повеждаше по затрупания със сняг площад „Ботев“ към близката баничарница. Тя се намираше на другия край на площада, досами джамията. От нея по целия площад се разнасяше апетитната миризма на току-що опечени триъгълни банички. Пресичахме затрупания с преспи площад а едрите снежинки на валящия сняг бодяха заруменелите ни бузи. Баничарят, бай Коста ни даваше по една съвсем гореща и ние захапвахме с настървение тоя извънземен благодат. Дъвчехме, гледахме се в очите с една радост и доволство, много изгладнели, като деца извадили късмета на спечелилия от тотото човек. Беше, ако не се лъжа през 53-та година…

Сега моята братовчедка се радва на едно хубавичко палаво внуче, сменя му памперсите, учи го да казва „баба“ и си мисли, кой ли знае за какво, вероятно за другите си внучки които тичат по някой булевард в далечния североамерикански град.

Моя милост пък все още обикаля баничарниците, не толкова редовно, но доста често, в моментите когато излезе от работа и се усети, че е огладнял.

В дните след Никулден бях свидетел на една случка която ме впечатли до дъното на душата. Тук, в нашия град баничарниците дето правят хубави банички се броят на пръсти. По точно бяха само две. Едната е зад старото кино с червените гладки тухли, а другата на пазара. И на двете места се редят големи опашки, защото където се появят хранителни вкусотии, народът не пропуска да ги опита. Моята близка цел бе баничарницата зад киното. Вътре както винаги беше пълно с народ. Опашката се виеше в един симпатичен кравай, чак до дървените маси за клиенти. Входната врата непрекъснато се затваряше и отваряше. Хората влизаха, а с тях и кълбата от пара, защото навън си бе студено, някъде минус и еди колко си градуса.

Наредих се за баничка, а когато ми дойде реда си казах, „Какво пък, може бозата да е кофти ама баничка без боза си е един абсурд!“ Още не довърших мисълта си и младото моме се присегна и ми подаде една бутилка с боза. Не зная как бе отгатнала, че точно такава желая. Хей, набитият поглед на опитната продавачка ти отгатва всички мисли, дори и да си искал да ги прикриеш. Затова като видя такава, просто избягвам да я гледам в деколтето. Кой знае какво ще си помисли, а пък аз обичам да си гледам, хей така от естетически интерес.

Крепейки затоплената от микровълновата фурна люта баничка (такива сега бяха на мода) се запътих към отрупаната с хартии и празни бутилки маса за клиенти. Разнеженият ми от глад поглед мигом съзря един възрастен пенсионер. Беше приседнал на единият край на пейката. В едната си ръка държеше полиетиленов плик с хляб, а в другата нехайно събираше трохите от баници в единият край на масата. Замреженият му поглед (май беше по-гладен от моя) съзерцаваше опашката, пъргавата млада продавачка, витрината отрупана с банички и други печива. Имаше вид на прилично облечен пенсионер, гладко избръснат и доста самотен. Беше му добре от топлинката в магазина и затова не бързаше да си ходи. Погледът му, много уморен и отчаян, го издаваше. Никой не забеляза как събра в шепа трохите от масата, присви леко ръка и ги глътна с притеснение. Беше ми ясно, че имаше пари само колкото за един хляб. Седнах до него. Захапах сочната баничка и се стремях да не го гледам. Той обаче ме гледаше, тайничко с гладен и отчаян взор.

— Господине, нещо не съм много гладен. Желаете ли да ми помогнете на вечерната закуска? — му предложих.

Не ми отказа. Някаква тиха радост светна в очите му. Усмихна ми се трогателно. Баничката изяде деликатно, без да бърза, без външно да издава жестокия глад, който го мъчи. Канех се да го заговоря, когато входната врата отново се отвори. Заедно с кълбата студена пара влезе някакъв набит тинейджър. Беше от цигански произход. Триеше ожесточено посинелите си от студ ръце. Те бяха невероятно мръсни с бели мазоли от някакво заболяване, приличащо на псориазис. Тинейджъра беше навлякъл на главата си мръсно бяла качулка, която го правеше да прилича на монах-капуцин. Модерното му пъстро яке беше по-голямо от него, мръсно и разръфано. Лицето му едва се виждаше. Сополът му непрекъснато се стичаше по горната устна. Той подсмърчаше звучно от време на време, но тоя акт ни най малко не подобряваше положението.