Петър Бобев: Мечът на Атила

След мъчителната четиригодишна обсада на столицата от фанатизираните пълчища на сарацините, които той бе успял да разкъса с толкова бойни и дипломатически усилия, сегашният поход му изглеждаше едва ли не разходка, просто военно учение.

Нима тая малобройна варварска орда можеше да се сравни с многохилядната, отлично въоръжена византийска армия? И то след като за още по-голяма сигурност Константин бе заблудил варварския главатар с привидното си предложение да му отстъпи Славинията, която по-рано се наричаше Малка Скития, като федерат (формално съюзник, всъщност наемник), да го успокои, та да го удари после с изненада, когато най-неочаква. И ако скритът се поддадеше на уловката, императорът щеше да го пресели на юг, към границите със сарацините, все още опасни съседи.

Нали с тая цел, да заблуди врага, бе пуснал слуха, че прехвърля сухопътната си армия от Мала Азия в Европа, за да усмирява непокорните славински племена, които все по-често заплашваха втория му по значение град — Салоники.

Що си е право, сега славяните наистина бяха главната му грижа. Защото докато дядо му, баща му, та и той самият се биеха със сарацините, тия едри, недодялани, полуголи варвари бяха залели като скакалци цялата европейска част на империята: от Истрос, та чак до Егея, а и още по на юг, в Пелопонес и по островите, откъдето върху своите лодки еднодръвки се прехвърляха и в Мала Азия, безчинствуваха като пирати по морето. Прекъснали бяха търговията му със северните страни, откъдето идваха скъпи кожи, восък и роби. Ако бяха сами, славините можеха да бъдат укротени лесно. С подкупи, с клевета. Каквито бяха своеволни и несговорни.

Но сега българите се бяха сдушили с тях, примамваха ги, насочваха ударите им. Макар и варвари, „стригани глави“ — както ги наричаха на подбив, не може да отрече отличното им устройство, редът им, дисциплината им. Ако тоя порядък обхванеше славинските множества, още по-тежки дни очакваха империята. Ей това предвиждаше Константин, ясно и безспорно, и бързаше да го предотврати — съюза между варварите.

А войната трябваше да почне и да свърши тая зима. Длъжен беше да превари техния удар. Ако император Теодосий беше преварил Атила, ако не беше го изчаквал, историята щеше да вземе друг обрат. Силата на българите — това са техните коне, не напразно конската опашка е бойното им знаме. Конете за тях са и превозно средство, и подвижна кухня. Прежаднее ли конникът, с кобилешко мляко се набозава; огладнее ли, с месото на убития кон се нахранва. Късове конско месо под седлото носи всеки за себе си и не чака да му предложат готови ястия от обоза. А през зимата няма трева, която да пасат конете им. През зимата и сланините губят бойните си предимства. Храстите се обезлистват и няма къде да нагласяват обичайните си засади. Снегът пък издава следите им. Езерата, в които се крият, захапали кухи тръстики, са замръзнали.

Сухопътната армия на византийците вече наближаваше Одесос, където след няколко дни щеше да пристигне и императорската флота. Тогава с изненада Константин щеше да нанесе съкрушителния си удар срещу самозабравилите се скити, щеше да ги отхвърли назад, натам, откъдето бяха дошли, в степите на дивата Скития, за да не се мярват повече насам, да не смущават мирния живот на народа му, който най-сетне опитваше да си отдъхне.

Тогава изведнъж се сети, че бе обещал да приеме тая сутрин стратег Леон по негова молба и както бе заявил молителят пред логотета на дрома — от изключителна важност за империята.

Той плесна с ръце. И протовестиарият, сякаш чакал пред вратата, излезе на терасата с поклон. Разбраха се с един знак. И след минута спалните служители внесоха с почитание символа на императорската власт — пурпурната мантия, която бавно и тържествено наметнаха върху раменете му.

И така, придружен от логотета и телохранителите си, Константин слезе в приемната зала на одесоския стратег, който бе отстъпил изцяло двореца си на императора при престоя му в неговия град.

Стратег Леон, който, изглежда, го бе очаквал дълго, при влизането му коленичи чинно с наведена глава. И не я вдигна, докато господарят му не го подкани:

— Стани, стратеге! И изложи молбата си!

А продължаваше да го разглежда изпитателно и с нескрито недоумение. Не бе свикнал да приема небрежно облечени посетители. Наистина стратегът бе спазил в общи черти етикета, бе се явил с предписания лимонен хитон, препасан с жълт пояс, и наметнал върху слабото си тяло лилава хламида. Но, явно, остарели, износени, поизбелели. И с неоправени, някак немарливи гънки. С невчесана, както се полага за динат, коса. Мустаците и брадата му, личеше си, въобще не бяха мазани по обичая с черен восък и най-важното, явно, бе забравил да си сложи определените за ранга му благовония.