Лоис Бюджолд - Памет

Той се уви в предварително затоплена пухкава хавлия като със саронг и се отпусна на леглото си, очаквайки с нетърпение появата на Таура. Дали бе предполагала, че ще се окажат сами в свой собствен свят, и ако да, каква оскъдна дреха щеше да извади от войнишката си раница този път? Тя настояваше да опитва с него всякакви ужким секси трикове и като че ли не съзнаваше, че и без това прилича на златиста богиня, когато единственото й украшение е разкошно струящата й коса. Е, добре де, не струяща; оставена на спокойствие, косата й беше склонна да щръква на непослушни твърди навивки и да го гъделичка по носа, но на Таура и това й отиваше. Надяваше се, че поне е успяла да се отърве от онова ужасяващо розово нещо с червените пера. Предния път трябваше да приложи цялата си тактичност за да й даде недвусмислено да разбере, че навярно цветът и моделът не подчертават най-хубавото в нея, и при това без нито веднъж, дори случайно, да загатне за вкуса й или външния й вид. Таура може и да беше способна да го пречупи с една ръка, ала той можеше да я убие с една дума.

„Не, никога.“

Таура се появи и лицето на Майлс зацъфтя в искрен възторг. Тя носеше нещо кремаво, гладко, лъскаво, копринено. Метри плат, толкова фин, че човек без усилие можеше да го провре през пръстен. Приликата на Таура с богиня беше деликатно подчертана, а безмерното, станало толкова важно за нея чувство за собствено достойнство не беше пострадало.

— Просто великолепно! — с неподправен ентусиазъм възкликна Майлс.

— Наистина ли смяташ така? — Таура се завъртя и коприната полетя около тялото й, разнасяйки мускусен аромат, който сякаш проникваше през ноздрите му направо в гръбначния му мозък, без да се задържа по пътя. Ноктите на босите й крака не тракаха по пода — тя предвидливо ги беше отрязала и бе затъпила острите им краища, на краката и на ръцете, а после ги беше покрила със златист лак. Е, този път нямаше да възникне толкова трудно обяснимата необходимост от материал за зашиване или от хирургическо лепило.

Таура легна до него и куриозната им разлика в ръста изведнъж стана съвсем незначителна. Тук най-после можеха да утолят жаждата си за човешка — или почти човешка — близост, без да ги прекъсват, без да се притесняват от груби коментари… Той мислено настръхна в защитна реакция при мисълта, че някой може да ги завари така, за нечий внезапен груб смях или саркастични забележки. Дали не реагираше така, защото нарушаваше собствените си правила или от нещо съвсем друго? Не очакваше друг човек да разбере тази връзка.

А дали самият той я разбираше? Преди може би щеше да измърмори нещо за тръпката, или за страстта си към алпинизма — най-върховната сексуална фантазия на дребосъка. По-късно — навярно нещо за победата на живота над смъртта. Или пък нещата бяха много по-прости?

Може би това бе просто любов?

Вече много, много по-късно, той се събуди и започна да разглежда спящата Таура. Той се размърда, но тя не се пробуди мигновено, както постъпваше обикновено, разбудена от генетично заложената в нея програма — и това беше признак за степента на доверието й. От всичките й многочислени и много впечатляващи реакции, тази — съня — му се струваше най-изразителна, но само ако познаваш дълбоко скритата й история.

Той наблюдаваше играта на светлината и сенките по стройното й дълго-дълго тяло с цвят на слонова кост, полускрито под вече доста измачканата завивка. Той позволи на дланта си да се плъзне над всичките му извивки, на няколко сантиметра от повърхността, сякаш планирайки на вълните на трескавата топлина, излъчвана от златистата й кожа. Лекото повдигане на гърдите й караше сенките да танцуват. Както винаги дишаше прекалено дълбоко, прекалено бързо. Толкова му се искаше да го забави. Сякаш бяха преброени не дните й, а вдишванията и издишванията й, и когато ги изчерпаше…

Таура бе последната оцеляла от всички нейни събратя-прототипи. Всички те бяха генетично програмирани за кратък живот. Отчасти навярно като предпазна мярка, отчасти за да им внушат войнишка смелост — на базата на някаква мъглява теория, че краткият живот по-лесно се жертва в битка, отколкото дългия. Майлс смяташе, че нейните създатели не са разбирали нито от смелост, нито живота въобще. Когато супервойниците умираха, те умираха бързо, без продължителните години на артритна старост, постепенно приучавайки ги към мисълта за смъртта. Те страдаха само седмици, рядко — месеци, толкова яростно, колкото и животът им. Сякаш бяха създадени да изгорят в пламъци, а не да се превиват от безсилие. Майлс се загледа в няколкото сребристи нишки в махагоновата й грива. Миналата година ги нямаше.