Вероника Блейк - Доминик

— Трябва да се срещна с мои познати сега, господине — извика тя — скоро ще се върна! — тя се завъртя и започна бързо да се отдалечава от него — все пак не достатъчно бързо, защото трябваше да внимава и да стъпва по дъските, разхвърляни по улицата — в противен случай щеше да затъне в калта. След като бе изминала неголямо разстояние, тя събра смелост и се обърна, за да погледне назад. Джек все още стоеше пред хотела и я гледаше похотливо. Когато забеляза, че тя се обръща, той й помаха и намигна многозначително.

Паниката отново я обхвана. Тя се обърна и тръгна напред по тясната пътека, сякаш наистина отиваше на определено място. Всъщност бягаше, без да знае къде. Това нямаше значение — си каза тя, — стига да бъде колкото се може по-далеч от Джек Скрогинс. Когато стигна до края на дългата улица, тя спря и погледна отново към „Златния хотел“. Джек вече не се виждаше. „Може би той бе само плод на въображението ми“ — си помисли тя отчаяно. Не, явно съдбата й бе такава. Тя се облегна на сградата, до която се бе спряла, и пое дълбоко въздух. Вятърът вече я пронизваше до кости, а тънкият й шал съвсем не бе надеждна защита.

Усещаше сатенената си рокля като парче лед, допряно до кожата й.

Какво щеше да прави сега? Трябваше да намери Ади и Франк, или поне Хенри. Но тя бе побягнала като луда точно в обратната посока на хотела, където бяха хората, от които най-много имаше нужда. Сега Джек бе там, а тя стоеше навън на ледения вятър, без ни най-малка представа какво щеше да прави отсега нататък. Само в едно бе сигурна — дори не можеше и да си помисли да се омъжи за Джек Скрогинс. Ако той настояваше да изпълни своята част от споразумението, тя щеше да му изплати парите, които бе изразходвал за пристигането й тук. Щеше да направи всичко, за да му върне тези пари. Въпреки че не искаше да злоупотребява с добрината на Франк и Ади, Доминик бе готова в този случай да им поиска пари. Ако не можеха да й дадат такъв заем, тя би поискала от Хенри. Ако Хенри откажеше да й помогне — което можеше да стане, както тя си мислеше, тъй като те бяха приятели с Джек, — тогава щеше да й се наложи сама да спечели тези пари. Много нови предприятия се отваряха ежедневно в Даусън — може би щеше да се намери работа за нея някъде.

Тежката кесия със злато, която пияният златотърсач бе дал на майка й, отново се появи пред очите й. Тя се опита да се отърси от този образ, но напразно. Полусъзнателно се отдръпна от сградата, на която се бе подпряла, и тръгна по пешеходната пътека в посока на страничната улица, която водеше към Парадайс Стрийт. Казваше си, че трябва веднага да спре и да се върне в хотела, преди да е твърде късно. Имаше приятели, които щяха да й помогнат. Нямаше да й се наложи да прибягва към средства, за които по-късно можеше да съжалява през целия си живот. Но нещо по-силно от самата нея я караше да продължава да върви в тази посока.

Когато Доминик достигна до бордеите на Парадайс Стрийт, дъждът вече валеше по-силно. Тя не забелязваше това, нито каквото и да било друго около нея. Беше глупаво да идва тук така изведнъж, но се надяваше, че майка й щеше да е в състояние да й помогне за парите, които дължеше на Джек Скрогинс. Така нямаше да влиза в още по-големи дългове към Франк и Ади, нито пък щеше да дължи пари на Хенри. Хенри… мисълта за него я накара да се почувства виновна. Знаеше, че той вероятно щеше да сметне за нужно да се оттегли сега, когато Джек се бе върнал. Но той не трябваше да прави това. Сега Доминик бе твърдо решена, че няма да позволи нищо и никой да попречи на тяхната женитба на следващия ден. Ако не се омъжеше за него, би могла да попадне в крайна сметка на Парадайс Стрийт или още по-зле — да бъде принудена да остане с Джек Скрогинс.

Докато Доминик търсеше пътя за бараката, където бе видяла майка си, тя бе благодарна за дъжда, който валеше, тъй като той бе прогонил повечето от обичайните посетители на района. Виждаха се само няколко самотни фигури на мъже, бързащи да се намерят подслон от дъжда, и тя достигна до вратата на бараката, без да привлече ничие внимание. Бараките в този район на града си приличаха — от другата страна на улицата се виждаше и един ред от палатки, издигнати, за да поемат излишъка от посетители. Между бараките и палатките бяха разхвърляни най-различни боклуци и парчета счупени мебели. Доминик се почувства зле при мисълта колко ниско бе паднала майка й, за да се окаже на такова място. Но тя си припомни за тежката кесия със злато и за причината, която я бе довела тук.