Вероника Блейк - Доминик

Сърцето й биеше лудо в гърдите, а страховете й нарастваха с всяка изминала минута. Струваше й се, че ако незабавно не намери Ади, някаква невидима сила щеше да я отведе отново на Парадайс Стрийт. Съвсем ясно виждаше в съзнанието си зачервеното лице на майка си, подутите й от целувки устни, доволният израз на лицето й, и — най-вече — тежката кесия със злато, която бе получила за кратката си среща с пияния златотърсач. Доминик отново почувства световъртеж, устните й пресъхнаха, пулсът й се ускори. Тя се завъртя бързо, обхваната от все по-нарастваща паника.

— Какво не е наред, миси? — попита Хенри загрижено.

Доминик впери очи в него, без да продума. Новият костюм, който бе облякъл, подчертаваше стройната му слаба фигура. Побеляващата му коса бе сресана назад и откриваше високото чело. Даже и бляскавите ботуши на краката му бяха нови. Той стоеше пред нея с огромен букет от рози в едната си ръка и със загрижен израз на леко сбръчканото си лице.

— Х-Хенри! — каза Доминик задъхано. — Вси-всич-ко е наред — погледът й се плъзна към цветята, сетне се върна отново на лицето му.

Разтревоженият му израз постепенно изчезна и на негово място се появи нервна усмивка.

— Франк и Ади ли търсиш? — попита той. После пристъпи по-близо до нея и се вгледа в очите й.

Доминик отметна глава и погледна нагоре към него. Бадемовите му очи излъчваха същата доброта, която бе забелязала, когато го срещна за пръв път. Бавно кимна с глава. Безброй мисли препускаха в ума й в този момент и нито една от тях не изглеждаше разумна.

Хенри също кимна с глава, без да е сигурен защо го прави. Странното й държание го накара да се почувства още по-неловко. Помисли си за цялата подготовка, която Ади бе организирала, и колко глупаво бе от страна на стар човек като него да си помисли, че това би повлияло с нещо отговора й. За да задоволи глупавия си старчески мозък, реши той, трябваше да свърши колкото се може по-скоро с този налудничав театър и да получи отрицателния отговор, който заслужаваше.

Той неочаквано се отпусна на едно коляно на пода, сграбчи ръката на Доминик по начина, по който Ади го бе инструктирала.

— Миси? Доминик… Аз… аз знам, че съм само един старец, но съм честен човек. Мината ми дава достатъчно злато, за да ти осигуря приличен дом. И предполагам, че което се опитвам да те попитам, е… ще се омъжиш ли за мен?

Доминик слушаше с отворена уста думите, които Хенри изричаше с пресипнал от напрежение глас. Въпреки че Ади я бе предупредила за онова, което бе подготвила, тя все пак бе изненадана от реалността на неговото предложение за женитба и от момента, който бе избрал за това. Тук, в коридора на „Златния хотел“, множество свидетели можеха да наблюдават предложението му. Доминик почувства гореща вълна, която премина през цялото й тяло и накара лицето й да пламне. Безброй мисли преминаваха през съзнанието й. Всички мечти, които бе имала, сякаш се отдалечаваха все повече от нея. Коул си бе отишъл, детето, което бяха създали, бе умряло. Намерението й да се омъжи за Джек Скрогинс — богатия авантюрист, какъвто си го бе представяла, също не се бе осъществило. Сега тя бе открила майка си на Парадайс Стрийт и се боеше, че нейното влияние я преследва навсякъде. Само преди няколко минути тя си бе представяла възможността да печели пари по много по-лесен начин — този, по който го правеше майка й, вместо да прекарва времето си в изнурителен труд на Елдорадо 12.

Продължаваше да гледа надолу към Хенри, докато всички тези мисли се въртяха в главата й. Всичко, което наистина искаше, бе да води почтен живот и тя действително имаше още една възможност — и по-добре да я използва! — си каза тя, чувствайки, как сърцето й се разбива на малки парченца. Тя погледна в дълбоките очи на Хенри и видя в тях собственото си отражение. Красивото, мъжествено лице на Коул Хоукинс изплува пред замъгления й от сълзи поглед само за миг, преди да прогони образа му — този път завинаги!

— Да, Хенри, ще се омъжа за теб — каза тя решително и без сянка на съмнение в гласа.

— Един момент, моля — извика Доминик, след като някой почука на вратата на стаята й. Тя завърза колана на новата си домашна роба. Чувстваше се виновна при мисълта за какво бе изразходвала последните си пари. Парчетата самородно злато, намерени на Елдорадо 12, й бяха помогнали да купи розовата копринена роба, която носеше в момента, няколко други рокли — една, от които щеше да носи на сватбата си утре — и още няколко необходими неща, за които преди не бе искала и да мисли.