Дмитрий Биленкин: Проверка за разум

Питър се бавеше, макар че трябваше без никакви колебания да събуди Ев и да му признае, че той, космонавтът първи клас инженер Питър Глебски, е видял призрак.

Това се случи в един от ония отдалечени сектори на звездолета, където досадната вибрация напомняше, че наблизо са пространственовременните анихилатори. Затворената там сила можеше да вдигне във въздуха малка планета и съзнанието на човека в тези метални, тесни, едва осветени и тресящи се коридори бе нащрек.

Питър се чувствуваше както винаги. И вероятно би се удивил, ако му кажеха, че у него, стопанина на цялата тази чудовищна грамада, дреме същото тревожно чувство, което е изпитвал и далечният му прародител, когато природата е изявявала мощта си в блясъка на светкавиците и в дебнещия на пътеката страшен хищник.

Той вече привършваше обиколката си, когато някакво тихо покашляне — звук, абсолютно невъзможен тук — го накара да се закове на място. Озърна се. Нищо. Пуст коридор, проблясващият емайл на стените, сенките на извиващите се като змии кабели и тръби. И въпреки това явното усещане, като докосване на паяжина до лицето, че някой го наблюдава.

— Олег, ти ли си! — нервно извика той.

Коридорът мълчеше. Питър бе сам, съвсем сам в търбуха на боботещата машина.

След миг осъзна нелепостта на позата си, засрами се и решително тръгна към мястото, откъдето бе дошъл звукът, като придръпна чантата с контролните уреди, с което искаше да покаже, че е готов незабавно да отстрани всяка кашляща, кихаща и хихикаща неизправност.

Не бе направил обаче и две крачки, когато от стената се отдели нещо безформено и така стремително се понесе по коридора, че съзнанието на Питър успя да отбележи само някакво черно кълбо дим и, преди то да изчезне зад завоя, блясъка на две кървавочервени зеници.

Когато Питър стигна с подкосени крака площадката, накъдето бе изчезнало „нещото“, и в двете посоки не видя нищо друго освен еднаквите, приличащи си като огледални образи коридори, изпълнени с боботенето на машините. Задъхвайки се, Питър изтича до двата им края, огледа се и за първи път разстоянието, отделящо го от жилищните помещения, му се стори заплашително огромно.

Случаят бе, разбира се, пределно ясен. И по-рано се е случвало нервите на някой космонавт при по-дълги полети да не издържат, но доколкото Питър си спомняше, още на никого не се бяха привиждали призраци. Значи неговото положение е по-лошо. Длъжен е да доложи за станалото на лекаря, тоест на Ев, а какво щеше да последва, не бе трудно да си представи.

Дожаля му за самия него. Несправедливо е, несправедливо! Защо пък точно на него? И как изобщо можа да му се случи такова нещо, след като иначе не се чувствува по-зле от другите.

— Ев, спиш ли? — тихо попита той през затворената врата.

Излишен въпрос. Разбира се, че главният лекар и биолог на експедицията ще спи в този късен час след тежките дни на Бисера. И необходимо ли е въобще да го буди в момента. Питър потърка брадичката си. Вярно, длъжен е да се яви при лекаря. Но не е все едно дали ще се яви сега или малко по-късно. Виж, ако си почине и поспи, тогава може би…

Решено. С твърди крачки Питър отиде в каютата си, съблече се и си легна. В каютата бе тихо, нищо не напомняше страшната скорост, с която звездолетът преодоляваше пространството, взел курс към Земята. Звездолетът, на чийто борд имаше човек, видял призрак, което, разбира се, не можеше да бъде истина.

След няколко минути Питър заспа. Нервите му, както се полагаше на всеки космонавт, бяха здрави. Спа лошо. Там на Земята, където се пренесе, беше легнал в хамак, който изведнъж е оказа паяжина и той усети как изтръпва, защото паякът го нямаше, а трябваше да се появи. Питър знаеше, че е наблизо, усещаше докосването на мъхнатите лапи, а не можеше да се мръдне: най-страшното бе, че паякът беше невидим. После, все още лежейки в паяжината, Питър гледаше в някакъв микроскоп и знаеше, че това е последната му възможност да вземе онзи изпит, от който зависеше всичко. Микроскопът обаче вместо паяка показваше мустачките на Ев, рижи, нахални мустачки и Питър си мислеше в отчаяние, че този изпит все пак не е окончателен, макар отлично да разбираше в съня си, че е точно такъв. Със страшно усилие той хвърли встрани негодния микроскоп, за да вземе нов; микроскопът падна, търколи се като балон, този балон внезапно проблесна с леден пламък и се заиздува. Сърцето на Питър се обърна, защото това вече не беше балон, а ядро на неутронна звезда. „Ето как, значи, възникват галактиките“ — премина в парализираното му от ужас съзнание.