Дмитрий Биленкин: Проверка за разум

— Чакай! — извика Ев. — Знам какво трябва да сторим.

— Говори по-бързо.

— Трябва да пуснем и останалите животни.

— Какво?

— Слушай, Те започнаха първи, нали?

— Е, и? — Палецът му все още седеше на бутона.

— Как отговорихме отначало на техните действия? С хайка. В отговор те ни накараха да си запушим носа. Ние какво направихме? Поставихме капани. Те в отговор как постъпиха?

— Накъде клониш?

— Към това, че всяка наша крачка е била за тях пряка заплаха. В отговор те също демонстрираха заплаха. Врагът не е изчадие на ада, такъв го направихме ние — нашето неразбиране, нашият страх.

— Стига да не е само предположение.

— Не, не е предположение. Не бяха верни изходните предпоставки на общуването, но все още можем да се разберем. Опитахме се да се обясним с тях с помощта на умствени абстракции, с научни понятия и то в такава обстановка, при която ние сме им изглеждали изчадия на ада. Трябва да се обърнем към самия корен на нещата. Той е общ за всички същества. Злото за всяка форма на живот е това, което заплашва нейното съществуване, което й пречи, вреди; добро е всичко, което й благоприятствува. Така е навсякъде, под всички слънца. То е очевидно, като две и две четири, защото в противен случай, ако се объркат знаците плюс и минус, животът сам се обрича на гибел. Ни една цивилизация не може безнаказано да променя критерия за „добро“ и „лошо“. Затова мисля, че имаме още шанс, не много сигурен, но трябва да се възползуваме от него… Сега решавай.

Капитанът се замисли.

— Ти ли ще отидеш?

— Да.

— Може и да не се върнеш.

— Сам забърках тая каша.

Мускулите на тила му се бяха вдървили от напрежение, но Ев не се обръщаше. През цялото време чувствуваше, че някой го наблюдава. С цялата сила на волята си си налагаше да върви бавно. Вървеше из познатите коридори, които сега му изглеждаха чужди и безкрайно дълги. Собствено, той не вървеше, а балансираше върху крехкия мост между надеждата и недоказаното предположение, който всеки момент можеше да рухне. Той не е единственият, който е проверявал по този начин сигурността на теорията си.

На третото или четвъртото кръстовище бе принуден да спре, защото в стената зееше отвор. Ето значи как са заобикаляли капаните! При мисълта колко и какви важни комуникации се намират зад тези стени, Ев потръпна. На пода имаше купчинка метален прах. Ев се надигна на пръсти и надзърна през отвора. Онова, което видя, можеше да изплаши всекиго. Нито една апаратура не бе повредена, но някои кабели бяха акуратно оголени като инструменти преди операция. А ние мислехме, че можем да ги избием като мухи… Но защо, защо ми позволиха да го видя?

„Защото това нищо не може да промени — сам си отговори Ев. — Защото още първият ни опит да запушим отворите ще бъде парализиран — те ще прережат хомеостатичните вериги и двигателят… По-добре да не мисля за това.“

Видя още две дупки, преди да стигне масивната врата на витализационното помещение. Отмести я и веднага се зае да съживява псевдовлечугите. Нагласяше апаратурата и все му се струваше, че вратата, която бе оставил отворена, всеки момент ще се захлопне. И когато всичко свърши и животните изчезнаха из тъмните ъгли, прииска му се да се облегне на стената и да затвори очи. Но трябваше да свърши още нещо. Да махне капаните. Последният приятелски жест. Дали не ще го възприемат като капитулация?

Ев потърси с очи пуснатите на свобода същества. Някаква твар сумтеше зад един от саркофазите, но останалите седяха кротко. Бедните парализирани от страх низши същества от чуждата планета. А какво им беше тогава на висшите, разумните? Занимавали са се със своите си работи там, в своя свят, където са се чувствували в пълна безопасност и нищо не е предвещавало беда, и изведнъж нещо чудовищно се стоварва върху им. После ужас, мрак и събуждане в чужд, враждебен свят. „Разбира се, първите им действия бяха нелепи — помисли Ев. — Комичен пролог към драмата… Впрочем, кой знае! Може би постъпките им са нелепи само от наша гледна точка. Във всеки случай запазиха разсъдъка си, значи не всичко е загубено. За тях… А може би и за нас…“

Изведнъж се сепна. Няма никакви доказателства, че правилно са изтълкували постъпката му. Никакви ли? Но нали все още е жив? Дали и той би запазил самообладание в тяхното положение, или би се поддал на изкушението да унищожи врага, щом сам му идва в ръцете?

Цивилизация, диаметрално противоположна на нашата. Един свят, непонятен за нас, защото ние не можем да проумеем как е възможно да създаваш всичко, което ти е нужно, от собственото си тяло; а на тях и през ум не им минава, че може да се живее иначе.