Дмитрий Биленкин: Проверка за разум

— Огледалото? — машинално повтори капитанът.

— Ами да, всичко това е стъкло. Земната еволюция е разбила единното биологично вещество на хиляди, милиони независими и непревръщаеми една с друга форми. А тези форми са превръщаеми! Слонът на Бисера може да се превърне в кит или в стадо зайци. Защото всичко представлява едно същество. Организмът прекроява тялото си както му е угодно и в каквото му е угодно. По заповед на нервните клетки.

— По заповед?

— Точно така! На Земята външните условия придават на биологичното вещество една или друга форма, като заставят вида да се променя. Току-що видяхме, че при тези същества това става почти мигновено и целенасочено. Сега всичко се изяснява. Пробудило се е това същество и си „отгледало“ — друга дума не мога да намеря — електрожен, както ние взимаме нужния инструмент или уред, за да пробие камерите. И е освободило останалите.

— Значи не е имало никакъв луд? — Капитанът въздъхна с облекчение. — Уверен ли си? Може ли все пак природата…

— … Така бързо и съзнателно ли? Антоне, да погледнем истината в очите. Ами ако това е разум?

— Разум? Не ми го побира умът. Нима сме могли така чудовищно да сбъркаме?

— Могли сме, Антоне, могли. Нали все бързаме, бързаме, после ще ги изследваме и проучваме. Скитат някакви животни, всичко е ясно, защо да се бавим? Така действувах, Антоне. А автоматите не са дали възможност на жертвите да се опомнят. Пикиращ скок, доза приспивателно и гълъбчетата са готови!

— На Бисера няма никакви признаци на цивилизация!

— Вярно. Там няма нито градове, нито машини, нито пътища. Нима са нужни на същества, които могат да се превръщат в машини, уреди, материали щом им дотрябват?

— Невъзможно, Ев! Живо същество не е способно да даде на една развита цивилизация всичко, което й е необходимо.

— Така ли? Сякаш реактивни двигатели, лекарства, радиолокатори, енергобатерии не е имало в природата и преди ние да ги създадем! А ти представяш ли си на какво е способно едно такова живо същество, управлявано от разум? Тази нелепа, невъзможна, абсурдна от наша гледна точка цивилизация може да е по-съвършена от нашата. Аз поне не бих могъл да се измъкна от камерата, и ти също. Не защото сме по-глупави, а защото без машини, инструменти, уреди сме нищо. А те си имат винаги всичко под ръка. Между впрочем: те са изследвали Питър, докато е спял. Те можеха да ни изтровят, докато взимахме всичко на шега. Какво клатиш глава? Хипотезата за „лудия“ на кораба сега ти изглежда по-привлекателна, нали?

— Готов съм да я предпочета пред това, което разправяш. Действията им на кораба, за щастие, не бяха разумни.

— Ами нашите действия да не блестяха с мъдрост?

— Междупланетна война на звездолета, само това липсва! Сега ще проверим дали са разумни същества.

Но проверката не даде никакви резултати. Безполезни излязоха всички теории и начини за установяване на контакт; стопроцентовата им кабинетна сигурност се изпари в безмълвното пространство на звездолета. Напрежението се усилваше. Не разбират или не искат да разберат? Какво означават всичките им постъпки? Срещата на Питър с „призрака“, да речем, е била случайна. Но нима случайно са влезли при Питър, докато е спял? Защо? За да вземат кръв за анализ? Или да проверят дали човекът е годен за ядене? Ами пантофите, за какво са им били нужни? А заключването на вратата? И защо сега са се стаили?

На кораба бе необичайно тихо. Ни шум на стъпки, ни звук от разговор — мълчанието на „ничието пространство“, което всеки миг можеше да се взриви в грохота на боя. Времето се точеше мъчително, а с него се стопяваше и надеждата за мирен изход. Опрял глава на ръцете си, капитанът гледаше вторачено притъмнелите екрани. Знаеше каква заповед чакат от него. Заповед да включат дезинтегратора за жива материя, за да размажат по стените ония, които се криеха. Докато не е късно. Докато имат още време да предварят атаката им. А може би са вече закъснели?

Но капитанът също така твърдо знаеше, че нито Земята, нито собственият му екипаж, нито той самият щеше да си прости някога тази кланица, ако се окажеше, че в думите на Ев има макар и частица истина. После, когато всичко свършеше, хората щяха да се опомнят. Ще забравят страха и ще дойде съжалението и огорчението, защото заедно с тези същества щеше да погине и увереността им, че са способни да разберат всичко, с което биха се сблъскали. Оная увереност, която водеше човека из звездните светове. И капитанът почувствува гняв, гняв на човек, притиснат до стената, гняв, който можеше всеки момент да се стовари върху Ев, върху всички теоретици, които бяха длъжни да намерят изход, а не го бяха открили. Гневът му го накара да се реши най-после да даде заповед, известно е, че в опасни ситуации даже лошото решение е по добро от бездействието. Той посегна с палец към бутона на селектора за обща връзка.