Дмитрий Биленкин: Случаят на Ганимед

— Акмолаев на телефона. Да… Какво?… Какво?!

Анджей се сепна. Той не чуваше за какво се говори, но самият вид на Акмолаев му каза повече, отколкото думите.

Ръката на Акмолаев трепереше. Той изпусна слушалката.

— Умрял ли е някой?! — въздъхна Анджей.

— Отлетял!

— Как… отлетял? — Анджей помисли, че е престанал да разбира смисъла на най-обикновените думи.

— Така — отлетял. Малко ли ракети имаме…

— Тук! Болен?!

— Какъв болен? Излетял е Мей Ликантер! Вие можете ли да разберете това? Можете ли?

— Ликантер? На Ганимед?

— И… сега?

— Нищо. Него ще го изхвърлят от Космоса, а мене ще ме снемат от този пост.

— Но може би…

— Ликантер ще стори чудо? Няма да се разболее? Това ли имате пред вид? Резултатът ще бъде все същият.

— Не разбирам. Нищо не разбирам!

— Какво има тук за неразбиране? Аз забраних на Ликантер да лети, той наруши заповедта и щом като никому не дойде наум да попречи на достъпа до ракетите, сега той ще кацне на Ганимед. Толкоз. От гледна точка на неговата и на моята съдба всичко, което ще се случи там, няма и най-малко значение! Него ще го уволнят от космическите служби, защото той съзнателно наруши дисциплината, а мене — за това, че съм лош началник, щом заповедите ми не се изпълняват.

— Не можете ли да се свържете с ракетата?

— Защо? За да викам, да заплашвам, да удрям с юмрук? Късно е. И глупаво. Той знаеше къде отива, чу всичките ми доводи.

— Извинете, ако Ликантер не заболее и окаже помощ на болните, то в очите на цялото човечество…

— … той ще бъде герой? Вероятно. Той ще бъде герой, а аз, човекът, който се е презастраховал. Само че в Космоса няма да го оставят, каквото и да мисли обществеността.

— Не съм сигурен.

— Значи не си давате точна сметка кои сме ние! Романтиката на предната линия, геройски пориви, пионери на космическите делници — така мислите вие, нали? Това е лъжа, защото е полуистина! Космосът е работа сериозна, отговорна, опасна и нейната основа е ор-га-ни-за-ци-я-та! Цялата наша устойчивост тук е устойчивостта на живата пирамида и своеволието в нея не е простъпка, а престъпление. Иначе би било безотговорна разходка, иначе би било неделна екскурзия, а това значи кръв и смърт. Със същата неизбежност, с която водата замръзва на студа, дисциплината циментира човешкия колектив толкова по-здраво, колкото условията са по-трудни. Това не е измислено от нас, това е неизбежността на закона. Тук може само така и никак другояче!

Анджей беше поразен от страстните, студени и яростни думи на Акмолаев, звучащи почти като химн на системата, която действува по железните правила на машините и се гордее с това.

— Бихте ли ми разрешили да се свържа с Ликантер? — попита той.

— Моля! — Акмолаев демонстративно посочи пулта. — Това също няма нищо да промени.

„Какви хора! — мислеше изумен журналистът. — Извънредно произшествие, аврал, паника, а те…“

Анджей побърза да включи стереовръзката.

— Ало, Ликантер! — викна Волчек, щом в дълбочината на екрана се появи изображението на тясната кабина. — С вас говори кореспондентът…

— Виждам — отблясъкът от щита на шлема пречеше да се види лицето на Ликантер и не можеше да се разбере гримасничи ли той, или се смее. — Какво искате?

— Отговорете как можахте да нарушите онова, което съставлява основата на цялата космическа система.

— Та това са мисли на Акмолаев. Все ви се ще да намерите златната среда между различните истини. Няма да стане! Да, всички ние тук вървим като че ли по въже. Затова всеки трябва да живее по правила. Вярно, три пъти вярно! А ако равновесието вече е нарушено? Тогава спасението е в инициативата и само в инициативата! И в доверието към нея. Ясно ли е?

— Не…

— Не?! Приближавам към Ганимед, не ми е до разговори.

Ръката на Ликантер докосна превключвателя и образът изчезна.

— Той не е прав и здравата ме подведе — каза Акмолаев, гледайки угасналия екран. — Това не ми пречи да го уважавам. И все пак такива фанатици нямат място при нас.

— Ликантер може да победи. А победителите не ги съдят.

— Напротив, съдът над победителите е по-нужен, отколкото съдът над победените. Помислете над този парадокс и ще се убедите, че съм прав. Само в едно съм съгласен с Ликантер — времето за разговори мина. Така че — довиждане.

След много часове към Земята тръгна последният репортаж на Анджей Волчек:

Влизайки в шлюза на болничната зала, която доскоро беше научноизследователска станция, Мей Ликантер, разбира се, и не подозираше, че биологичните станции в Пущино и Гринвил едновременно бяха почти достигнали до разгадаването на странната болест.